История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
След разпущане на XXIV ОНС, именно по мажоритарната система са проведени избори за XXV ОНС. Сега престижът на личностите, подбирани много внимателно, представляващи тенденциите в правителствената политика, се наложи още по-убедително срещу опозиционните партийни кандидати. Отношение 120:20 показа ясна подкрепа на правителството на Кьосеиванов, но този факт, съпоставен със събитията, които разтърсват Европа, показват недвусмислено на цар Борис, че въпреки „вота на доверие“, Кьосеиванов трябваше да бъде сменен. Борбата за неутралитет през следващите месеци трябваше да се води с по-завоалирани средства.
На 16 февруари 1940 г. за министър-председател е предложен крупният български учен археолог и председател на БАН проф. Богдан Филов. Забележителен ерудит, почти без политическа практика (освен като министър на просветата в кабинета на Кьосеиванов). Син на разстреляния в русофилския бунт през 1887 г. подп. Димитър Филов, но сам той възпитаник на германските университети и голям почитател на германската наука и култура, Богдан Филов трябваше тепърва да усвоява тънкостите на политиката. В това отношение обаче той щеше да остане при Борис III само юнга (и при това, допуснал не малко грешки). В началото на 1940 г. царят бе убеден, че морето е пред буря и главният кормчия трябва да застане на капитанския мост с цялата си отговорност.
С настъпването на пролетта 1940 г., докато още Великобритания мобилизира последните набори, германските войски окупираха през април Дания (единствената неутрална страна в близост с Германия, която англичаните можеха да използват като предмостие) и дебаркираха в Норвегия. В следващите няколко седмици отлично подготвената германска армия показа модерния стил за водене на война — „блитцкрийг“ — „светкавичната воина“. На 14 май те окупираха Холандия, на 28 май приключиха операцията си в Белгия и Люксембург. Три седмици по-късно, след блестящо проведена десантна операция влязоха в Париж и принудиха Франция да капитулира на 22 юни. Новата форма на война добре обучените и преносими по въздуха десантни формации, правеха жалки дори отбранителни линии като „Мажино“, строена в продължение на 20 години. Те се оказаха просто безсмислени. В последния етап на войната срещу Франция, на 10 юни 1940 г Италия се намеси на страната на Германия, за да откъсне парче земя от френския Лазурен бряг и да се впише в „победителите“ на Франция. Югозападната 1/3 част от Франция остана неокупирана със столица Виши и правителство, начело с генерал Петен. През 1942 г. обаче Германия и Италия окупираха и тази част. Под френско командване останаха и повечето от колониите на Франция.
В началото на лятото 1940 г. почти цяла Централна и Западна Европа бяха в ръцете на германската армия (Австрия бе присъединена към Германия още с аншлуса от 13 март 1938 г., Чехия бе окупирана без водене на война през 1938/1939 г. по повод Судетските области населени предимно с немци и бе обявена за протекторат „Бохемия-Моравия“, Словакия се беше обособила като самостоятелна държава, сателит на Оста).
Италия започна военни действия на Африканския континент (Либия беше нейна колония). Французите се намираха в Алжир и Тунис, а англичаните в Египет. Макар че още в началото Италия загуби Етиопия (завоювана като колония през 1935/1936 г. и освободена от англичаните през 1941 г.), Рим даде възможност на германците да дебаркират с мощни танкови съединения в Бенгази и Триполи и да влязат в огневи контакт с англо-френските, а по-късно и американски войски от Алжир и Египет. По този начин се осъществиха едни от най-ожесточените сражения в пясъците на Северна Африка през 1941 и 1942 г.
През лятото на 1940 г. обаче, другият „помощник“ на Германия в „мирното“ преразпределение на „завоюваните със светкавична война територии“ — Съветският съюз — се почувства ощетен при главоломните победи на Германия. Затова, основавайки се на предварително споразумение между Берлин и Москва, Червената армия нахлу през юли 1940 г. в трите прибалтийски републики — Литва, Латвия и Естония и ликвидира тяхната независимост (представяйки цинично пред света тази агресия като „договорно споразумение“ за защита на прибалтийските републики). Германия след толкова огромни завоевания се задоволи с „бакшиша“ от операцията — стратегическото литовско пристанище Мемел (Клайпеда).
Единствена тревожно „спокойна“ зона през това победоносно за Германия лято оставаше Балканският полуостров. Тревожно, защото още през април 1939 г. (по подобие на това, което Германия бе направила с Чехия) Италия бе нахлула в Албания (без там да има италианци, а само „по исторически спомени“ от времето на Римската империя и настоящи сведения за значителни залежи от руда и петрол). Цар Борис беше показвал след женитбата си с най-малката дъщеря на италианския крал (1930 г.), че държи на роднинските си връзки с Италия, но в никакъв случай няма да позволи това да влияе върху интересите на народа му. Така, когато в 1935 г. Обществото на народите наложи санкции спрямо Италия заради агресията й срещу Етиопия, по указания на царя, България подкрепи тези санкции. Мусолини протестира в София по дипломатически път и му напомни, че има и „семейни задължения към тъста и тъща си“. На което Борис III отговори по достойнство: „Съжалявам, но не мога да се съглася да се прави политика, служейки си с чувствата ми към моя тъст и тъща.“