Пазителите на Завета
- Автор: Егеланд Том
- Серия: Bjorn Belto #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Савчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителите на Завета». Краткое содержание книги:
— Щях да се опитам да намеря сигурно скривалище за колекцията.
— И къде, според теб, е било най-сигурното скривалище през тридесетте години?
— Ами… в страна, която според Левински е нямало да бъде замесена във войната?
— И това означава…
— Има много такива страни…
— Но в този контекст една от тях ми се струва много по-вероятна, отколкото останалите.
— САЩ?
— Династията Левински вече имала свой представител в САЩ, в лицето на Уве, братът на Максимилиан, който емигрирал в САЩ през 1924 г. Установил се в Чикаго, където станал директор на промишлената компания на династията, „Левински Стийл Корпорейшън“.
— Открихте ли някаква връзка?
— И още как. В нацистка Германия всичко е било държано под строг контрол. Дори хора като Левински, които са принадлежали към най-висшите прослойки на обществото, е трябвало да попълнят купища бумащина, за да изпратят нещо извън Германия. Точно така открих препратка към неговата колекция. Прекарах последните няколко дни в Das Bundesarchiv, националния архив на Германия. В митническите архиви от 1935 г., които по ирония на съдбата са напълно запазени, защото дълго преди войната били преместени в бомбоубежище, намерих препратка към документи за износ. Те се отнасят за колекция от книги, притежавана от Максимилиан фон Левински и изпратена извън Германия през 1935 г. заедно с колекцията му от картини и други предмети на изкуството. Изпратена до Чикаго!
— На неговия брат?
— Точно така. Максимилиан изпратил колекцията си от предмети на изкуството и книги на брат си Уве. В митническия документ не се споменават писма или ръкописи, но според мен Максимилиан е скрил колекцията някъде в огромната си библиотека.
— Без някой да открие това?
— Не е толкова невероятно. Няколко хиляди документи не заемат толкова много място. Особено когато са скрити в няколко десетки хиляди красиво подвързани книги, заковани в дебели дървени сандъци, пълни с вестници и стърготини.
— Значи колекцията още съществува?
— Не само съществува, но и открих къде е в момента. И няма да повярваш!
— Къде?
— Точно под носовете ни.
— Къде?
— Максимилиан умрял по време на войната. Но изглежда брат му Уве не споделял неговия интерес към книгите и предметите на изкуството. Повече от шестдесет години уникалната колекция на Максимилиан фон Левински била в къщата на Уве, все още в същите сандъци, в които била изпратена. Те не били отваряни! Дори след като Максимилиан умрял, Уве не ги отворил. Просто ги преместил на тавана. Уве умрял през 1962 г., а синът му Албърт загинал в самолетна катастрофа година по-късно. Той нямал деца. Така че неговите наследници, един легион племенници и братовчеди, дарили цялата колекция от книги и предмети на изкуството на… седнал ли си? Библиотеката на Конгреса!
Когато връщам слушалката на вилката й, чувам две изщраквания.
След това чувам гласа на Лора:
— … стари книги и дарил…
След това чувам сигнала за свободно.
Ловът
САЩ
1.
Когато кацам в Америка, вече е нощ.
Вашингтон е потънал в безкрайно море от светлина. Улици и сгради блещукат и просветват. От прозореца на самолета виждам червените и бели ивици от милионите фарове на коли, които отмират като падащи звезди.
Лора Кошерханс ме чака в салона за пристигащи. Нямах представа, че е толкова сладка. А пък тя очевидно не е била предупредена, че съм албинос. За повечето жени аз изглеждам като нещо, оставено твърде дълго във ваната. Така че първата ни среща е смущаваща и непохватна смесица от прегръдки и патерици.
Извън летището влажният мрак мирише на бензинови изпарения, слаб, топъл дъжд и деликатния, едва доловим парфюм на Лора. Стоим на опашката за таксита около десет минути, след което летим към хотела по осемлентова магистрала в река от ярки светлини.
Хотелът е като оазис в нощта.
Пиколо пренася куфарите ми от рецепцията до стая 3534. Лора е в съседната стая.
Уговаряме се да пийнем по едно в бара на хотела, след като си ударя един бърз душ и разопаковам багажа си. Когато излизам от асансьора, Лора седи и ме чака. Какво видение! В една изолирана и тъмна част от мозъка ми се появява мисълта, че тя е най-съвършената жена, която съм виждал. Облягам патериците си на бара и сядам непохватно на стола до нея. Няколко мъже ни гледат невярващо. Красавицата и звяра. Поръчвам си джин и тоник. Това е единственото питие, чието име си спомням; Лора пие нещо червено, в което има парасол. Казва ми, че утре сутринта имаме среща с една нейна приятелка в библиотеката на Конгреса.