Да помним Сара

Последните думи излитат от устата на Майк съвършено несъзнателно и сега му се ще да ги върне назад.

Но няма страшно — те прелитат край ушите й. Сара продължава да гледа към гората с отнесен, сънен поглед, сякаш описваното от него се разиграва пред очите й.

— Но после се справих.

— О, да. Справи се.

— Играехме една игра на кънки. Ти ме вдигаше на ръце пред себе си.

Ледена тръпка разтриса цялото му тяло. Иска да проговори, да я насърчи да си спомни, но го е страх да не каже или стори нещо, което да прогони картината.

— Ти ме държеше високо, а аз крещях разни имена. Все едни такива, глупави, нали? От рода на Гладната Гъсеница или нещо подобно.

Майк преглъща.

— Да, подобни неща.

Сара кимва бавно, върнала се към едни времена, които някога са градили и споделяли заедно.

— Да — отронва тя със свенлива усмивка. — Спомням си.