Да помним Сара
- Автор: Муни Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Да помним Сара». Краткое содержание книги:
— Ами ако поиска да се върне при тях?
— Няма начин — те заминават в затвора.
— Но тя може пак да го иска. Възможно е, нали? — Майк вдига поглед.
— Вие сте й баща — отвръща доктор Дейвис тихо, но с твърд тон. — Това не може да се промени по никакъв начин. Пътят няма да бъде гладък. Може да има мигове, в които ще изпитате гняв и разочарование от цялата тази несправедливост. Но това ще отмине. Тя наближава дванайсет. Още е малка. Част от детството й с вас все още предстои. Имате време. Това е дар, какъвто други семейства няма да получат. Не го забравяйте.
Майк си мисли за Ашли Жиру, прехвърлила двайсет и пет, абсолвентка в Италия; за Карълайн Ленвил, която е над четирийсетте, омъжена, с две деца, и живее на два километра от приемните си родители в Брунсуик, Канада. Ами ако и той беше в тяхното положение и му се налагаше да срещне един вече пораснал човек?
— Ето ги — обажда се доктор Дейвис.
Майк извръща глава, за да види как в алеята спира черен линкълн.
Изправя се, а сърцето му бие с такава сила, че го е страх да не изхвръкне от гърдите. Пред очите му лумва заглавие: БАЩАТА НА ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ ГО ОТКРИВА САМО ЗА ДА БЪДЕ ПОКОСЕН НА МЯСТО ОТ СЪРДЕЧЕН УДАР.
Защо го изпълва такъв ужас? Безброй пъти се е молил този миг да настъпи и ето го, сега на една ръка разстояние, там, пред входната врата, а неговата кожа лепне, стомахът му е свит като юмрук и подскача.
— Господин Съливан?
Дълбоко, бавно дишане. Всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи.
Майк бърше потта от челото си. Изпробва устойчивостта на нозете си. Малко треперят, но вършат работа.
— Вие сте й баща. Не го забравяйте.
При тези думи Майк отваря вратата, за да се изправи пред дъщеря си.
52.
Сара е висока. Много по-висока, отколкото си я е представял.
И слаба. Не от недохранване, а от неудържимия растеж на тялото.
Очилата ги няма.
Както и конската опашка. Косите са подстригани късо, до раменете, точно както си е представял. Те са така фини и руси, че чак белеят под слънчевите лъчи.
Няма обеци. Няма бижута. Облечена е твърде семпло: джинси, розова блуза с дълъг ръкав и щампована отпред мъничка дъга, бели кецове.
Но което му прави най-силно впечатление, онова, което едва не го кара да рухне пред очите на всички, е лицето й. Разпознава упорития израз на своето шестгодишно момиченце, което не искаше да го хване за ръка онази вечер на Хълма.
Сара стои изправена между трима агенти. Ръцете й са сключени отпред, главата наведена, впила е поглед във върховете на обувките си. Разстроена е. Когато усети, че е направила нещо лошо, тя винаги застава в тази поза, с поглед в краката, в пода, във всяко друго нещо, само не и в твоя поглед. Като я вижда такава, Майк понечва да се хвърли към нея, да я сграбчи в обятията си и притисне с все сила, да я освободи от всичката болка и страх, от купищата въпроси и сам да попие всичко това. Също както когато бе малка. Когато бе негова.
Но няма да стане така.
Майк се хваща за перилото и започва да се спуска, стъпало по стъпало, поглъща я с поглед и го е страх, че ако малко забърза, ще полети с главата надолу, ще я спука, а после срещата ще протече в „Бърза помощ“. Когато стига до чакъла, ръката му продължава да стиска парапета.
— Нека им дадем малко повече пространство — обажда се доктор Дейвис.
Всички кимват и се отдръпват настрани. Сара вдига поглед към масивна жена в джинси и тъмносива блуза. Навярно психоложка, казва си Майк. Жената се отмества само на една-две стъпки и се подпира върху предния капак на линкълна.
Майк приближава дъщеря си, но не прекалено — оставя й пространство да диша под всички тия погледи, приковани в тях двамата.
— Здрасти — проговаря Майк, доволен от това, че гласът му звучи силен и уверен.
— Здравей — отвръща тя тихичко.
Като чува този глас, Майк понечва да протегне ръка и да я докосне, да се увери, че е истинска.
— Как беше пътуването?
— Дълго — отвръща тя все така тихо, с наведен поглед, прикован към кецовете.
— Искаш ли да се поразтъпчеш? Да се разходим малко?
Очите на Сара се впиват в Майк. Гледали са го някога от люлката, търсели са го из къщи, блясвали са от радост, когато се е прибирал — същият, оформен с негова помощ и под негово влияние поглед, сега го разглежда, изучава и се пита кой е този мъж.
Спомни си нашата последна Коледа, Сара. Беше толкова развълнувана, че ме събуди в четири сутринта, за да ми прошепнеш в ухото: „Той дойде, тате, Дядо Коледа дойде пак!“ Спомни си как не искахме да будим мама и аз слязох долу да приготвя палачинки, и как ги изгорих, а ти опита една, сбърчи личице и ги даде всичките на Фанг. Спомни си как, макар да не обичаш маслини, всеки път ги опитваш и правиш гнуслива гримаса. Спомни си онази съботна сутрин, когато домъкна всичките си кукли и животни в дневната, нареди ги на дивана, а после се качи върху масата за кафе, все едно е импровизирана сцена.