Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
И въпреки всичко…
Най-важното парче от пъзела липсваше — ключов аспект на решението на загадката…
„Елена знае ли?“ — бе попитал Вансина. Брей да му се не види! Излизаше, че Управлението не знае къде е тя сега или пък чия страна е взела. Кому е лоялна? Сега по-важно от всякога бе да я намери. Самият въпрос — „Знае ли Елена?“ — подсказваше, че тя знае нещо извънредно важно. Нещо, което вероятно ще обясни внезапното й изчезване, а сигурно и цялата схема, може би дори ще даде ключ към истинските намерения на Управлението.
— Ти знаеш нещо за атентата — внезапно чу гласа на Лейла.
Не бе въпрос, а чисто и просто твърдение — тя имаше силна интуиция. Чак сега разбра, че от известно време насам Лейла се опитва да му каже нещо. Обърна се и я погледна. Не бе ли дочула репликата на Арно в Шато дьо Сен Мьорис относно „уговореното… в Лил“? Очевидно не.
— Имам си теория — рече той.
— Каква теория?
— Първо трябва да се обадя по телефона — отвърна Ник и й подаде вестника. — Ей сега се връщам.
— Ще се обаждаш? Сега ли? На кого?
— Изчакай няколко минути, Лейла.
— Какво криеш от мен? И какво се каниш да правиш? — този път тя бе ядосана, бе повишила тон, почти викаше.
В красивите й кафяви очи разпозна удивление, обида, гняв. Напълно бе оправдана да му е ядосана. Бе я използвал за помощник и съучастник, без да й каже почти нищо. Постъпката му бе повече от обидна, направо бе неприемлива, особено за професионален разузнавач като нея, опитен, знаещ.
Ник се поколеба, сетне заговори.
— Чакай само да се обадя. Когато се върна, ще ти разкажа всичко, но те предупреждавам — съвсем не зная толкова много, колкото сигурно си мислиш, че знам.
Тя постави ръка на рамото му. Бърз жест, издаваш открита симпатия, може би приятелска обич, който сякаш казваше: „Благодаря ти, разбирам, тук съм.“ Брайсън почти понечи да я целуне — по бузата, разбира се, никакви сексуални намеци! Просто чисто човешки контакт, израз на благодарността му за нейната смелост, приятелство, подкрепа.
Закрачи с широки стъпки към ъгъла на улицата, където в съседна пряка знаеше магазинче за тютюн, цигари и телефонни карти. Купи си, забърза към недалечна телефонна кабина.
Набра 011, сетне 0, сетне поредица от пет цифри. Чу тихия електронен тон, сетне набра още седем цифри.
Това бе обезопасен номер, даден му от самия Дън. Би трябвало да звъни и в кабинета му в ЦРУ, и у дома. Дън бе дал гаранции, че на този телефон ще отговаря само той и никой друг.
Отсреща вдигнаха още на първия сигнал.
— Брайсън тук.
— Да?
Занемя, затаи дъх — гласът му бе непознат, съвсем не този на Дън.
— С кого говоря?
— Аз съм Греъм Финерън, Брайсън. Мисля, че знаете кой съм.
Дън бе споменавал Финерън, този негов доверен помощник бе присъствал на разговора им в Блу Ридж.
— Какво става? — внимателно запита Ник.
— Брайсън, вижте… аз… Хари е в болница, много е зле.
— Зле?
— Има рак, терминална форма, той не искаше да говори за болестта си, но тя бе очевидна. Вчера припадна тук и трябваше незабавно да го отведем в болницата.
— Да не казвате, че е починал?
— Не, за Бога, не е и слава Богу! Но да бъда честен, не зная колко още му остава. Той ми е дал подробни указания за вашия… проект. Зная, че бе много загрижен, честно казано…
— В коя болница е?
Финерън се поколеба, секунда, две — прекалено дълго.
— Не съм сигурен дали трябва да ви казвам…
Брайсън прекъсна връзката, сърцето му заби лудо, кръвта нахлу в лицето и ушите му. Чиста интуиция го бе накарала незабавно да прекъсне разговора. Нещо не бе наред. Дън го бе уверил, че никой друг, освен него няма да се обажда на този номер. А той не бе човек, който би нарушил собствените си агентурни правила. Дори и на смъртното си легло. Дън познаваше Брайсън, знаеше как ще реагира последният.