Нещо лично

Чарли мълчеше.

— Разбрах — кимна Бенет. — Не можеш да откриеш верния отговор. Защото въпросът е подвеждащ. Числата не стигат достатъчно ниско. Тоест никой в целия свят не дава пет пари за теб. Никой. Дори няма да знаят какво ще ти се случи. Утре можеш да се окажеш в Сирия или в Египет, а дори и в „Гуантанамо“. В днешно време правим нещата по друг начин. Твоята организация дава подслон на снайперист, който планира да застреля британския министър-председател и американския президент. А това те превръща в новия Бин Ладен. Или най-малкото в новия Халид Шейх Мохамед.

— Глупости! — изръмжа Чарли Уайт.

— Кое по-точно е глупост?

— Всичко. Никога не бих поръчал убийството на министър-председателя.

— Защо?

— Защото съм гласувал за него.

— Кой е у Джоуи?

— Не го знам кой е.

— Но признаваш, че някой все пак му е на гости?

— Никога не съм го виждал.

— Я си помисли — настойчиво го погледна Бенет. — Той убива Карел Либор по твоя поръчка, с което ти осигурява купища пари. В замяна ти му осигуряваш двайсет и четири часов подслон и охрана. И въпреки всичко твърдиш, че никога не си разговарял очи в очи с него?

Чарли не отговори.

— Според мен сте разговаряли надълго и нашироко — добави Бенет. — Мисля, че си наясно с всеки детайл от новата му поръчка и знаеш кой е мишената.

— Искам да се свържа с адвоката си — рече Чарли Уайт.

— Коя част от „Гуантанамо“ не ти е ясна? — попита Бенет.

Чарли не отговори.

— Дай да мислим хипотетично — предложи Бенет. — Засега. Ако един хипотетичен човек в твоята хипотетична ситуация е забъркан в подобно нещо, няма ли да поиска да се запознае с всички детайли?

— Разбира се, че ще поиска. Хипотетично.

— Включително и за мишената?

— Разбира се, че и за мишената.

— Защо?

— Защото тя трябва да бъде приемлива.

— Кой не би бил мишена в никакъв случай?

— Жените и децата. И кралското семейство.

— А министър-председателят?

— Това би било голям риск. Хипотетично, разбира се. Според мен подобни хора никога не са били замесвани в този вид политика.

— Само боклуците свитвате, така ли?

— Хипотетично, да.

— Следователно ти знаеш кой е мишената. Защото си я одобрил.

Това остана без отговор.

— Ето един от философските въпроси, които обичат да обсъждат по вестниците — добави Бенет. — Да предположим, че трябва да откриеш тиктакаща бомба преди изгрев слънце. Колко далече би стигнал в юридическо и морално отношение?

Мълчание.

— Кой е мишената, господин Уайт?

Чарли не отговори. Очите му се местеха от Бенет към мен и обратно. С нещо като молба в тях. Сякаш се готвеше да предложи различен отговор на всеки от нас.

— Да спрем дотук, Бенет — обадих се аз. — Това няма отношение към нещата, които предстои да свършим.

Бенет се обърна към мен, после погледна Чарли и Найс. След кратко колебание сви рамене и отстъпи крачка назад, заемайки предишното си място до прозореца. В следващия миг разбитата врата се отвори с оглушителен трясък и в бараката се втурнаха двама мъже с пистолети в ръце. Изпълнено с шестима души наведнъж, малкото помещение внезапно стана тясно и задушно. А после стана още по-лошо. През прага пристъпи крак с размерите на стогодишен дънер, леко присвит в коляното. Последваха го масивно рамо, приведен гръб и сгушена в раменете глава, която се намираше на безопасно разстояние от горния праг, над който беше надписът Боулинг клуб. След което пред нас се изправи Малкия Джоуи. В средата на бараката, в целия си ръст от два метра и девет сантиметра. Главата и раменете му почти опираха в тавана.