Покана за екзекуция (Романи)

Надписите по стените сега бяха замазани. Изчезнал бе и правилникът. Беше отнесена — а може и да беше строшена — класическата кана с тъмната пещерна вода на екливото дънце. Голо, страховито и студено беше в това помещение, където качеството „затворничество“ бе по-слабо изразено от равнодушието на канцеларска, болнична или някаква друга чакалня, когато вече се свечерява и само ушите ти са бръмнали… при което ужасът от това очакване бе някак съчетан с неправилно намерения център на тавана.

Върху масата, покрита от известно време с карирана мушама, бяха оставени в обущарскочерни подвързии томовете от библиотеката. Моливът, изгубил стройността си и доста изподъвкан, почиваше върху наслаганите ветрилообразно, устремно изписани листове. Там имаше и едно писмо до Марфинка, завършено от Цинцинат още предния ден, тоест в деня след свиждането, но той все не се решаваше да го изпрати, затова го остави да отлежи, като че от самия предмет очакваше онова съзряване, което вече не можеше да достигне анемичната му мисъл, нуждаеща се от друг климат.

Ще стане дума сега за скъпоценността на Цинцинат, за неговата плътска непълнота, за това, че основната му част се намираше на съвсем друго място, а тук, недоумявайки, се луташе само незначителна част от него — беден, объркан Цинцинат, сравнително глупав Цинцинат, както биваш насън доверчив, слаб и глупав. Но и насън — все едно, все едно — твърде явно прозираше истинският му живот.

Прозрачно-пребледнялото лице на Цинцинат с мъх върху хлътналите страни и с мустаци с толкова нежна косъмна субстанция, че изглеждаха по-скоро разпиляна над устната слънчева светлина, дребното и още младо въпреки всички терзания лице на Цинцинат с плъзгащи се, непостоянни на цвят, като че леко прозрачни очи беше съвсем недопустимо по своя израз у нас — особено сега, когато бе престанал да се таи. Ризата с разкопчана яка, разгърденото черно халатче, твърде големите за тънките крака пантофи, философската шапчица върху темето му и лекото помръдване (все пак отнякъде духаше!) на прозрачната му коса до слепоочията допълваха този образ, цялото неприличие на който мъчно можеше да се изрази с думи — то се състоеше от хиляди едва забележими, пресичащи се дреболии, от светлите очертания на някак не съвсем дорисуваните, но очертани от велик майстор устни, от пърхащото движение на празните, още незащриховани ръце, от разпиляващите се и събиращи се отново лъчи в дишащите очи… но и всичко това, разглобено и разгледано, не можеше да изтълкува Цинцинат: също като че с едната страна на съществото си той неуловимо преминаваше в друга плоскост, както цялата съвкупност от дървесния листак преминава от сянката в блясъка, така че не можеш да доловиш къде започва потапянето в трепета на другата стихия. Сякаш всеки миг в движението си из затвореното пространство на криво-ляво измислената килия Цинцинат щеше да стъпи така, че естествено и без усилие да се плъзне зад въздушната кулиса през някаква въздушна светлинна пролука — и да се отдалечи със същата непринудена гладкост, с каквато се движи по всички предмети, и изведнъж си отива като че отвъд въздуха, в друга дълбина пробягващият отблясък на завъртяно огледало. При това всичко у него излъчваше тънък, сънен, но всъщност необикновено силен, горещ и самобитен живот: сини като най-синьото пулсираха вените му, чиста, кристална слюнка овлажняваше устните, трепкаше кожата върху бузите, върху челото, обрамчено от разтворена светлина… и всичко това толкова дразнеше, че на наблюдателя му се искаше още веднага да разедини, да накълца, да унищожи нахално изплъзващата се плът и всичко, каквото се подразбираше от нея, което тя неясно изразяваше чрез себе си, всичко това невъзможно, волно, ослепително — стига, стига, не обикаляй повече, легни на кревата, Цинцинат, за да не възбуждаш и да не дразниш — и наистина, почувствувал хищния порив на погледа през вратата, Цинцинат лягаше или сядаше на масата, разтваряше книга.