Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
— Значи сте искали да ме спасите… — замислено произнесе Цинцинат.
— Дали съм искал, или не съм искал — си е моя работа, скъпи ми друже, пиле шарено. Във всеки случай в това ме обвиниха — доносниците, нали знаете, са все млади хора, ентусиасти, и ето на — „стоя пред вас във унес аз…“ — помните ли романса? Като най-важна улика послужи някакъв план на тази крепост уж с мои бележки. Аз, представете си, уж съм бил обмислил до най-малки подробности идеята за вашето бягство, пиленце мое.
— Уж или… — попита Цинцинат.
— Какво наивно, чаровно същество! — ухили се м’сю Пиер, многобройните му зъби лъснаха. — За него всичко е толкова просто, както, уви, не се случва в живота!
— Но бих искал да знам — каза Цинцинат.
— Какво? Дали са били прави моите съдии ли? Дали наистина съм смятал да ви спася ли? Ех, че сте…
М’сю Пиер стана и се заразхожда из килията.
— Както и да е — промълви той с въздишка, — мислете каквото си искате, недоверчиви приятелю. Така или иначе, но съм тук заради вас. Нещо повече: и на ешафода ще се качим заедно.
Той се разхождаше из килията, като стъпваше тихо, гъвкаво, меките части на тялото му се подрусваха, обхванати от затворническата дреха — и Цинцинат с тежко унило внимание следеше всяка крачка на пъргавия дебеланко.
— Да речем, че ви повярвам — каза най-сетне Цинцинат, — ще видим какво ще излезе. Чувате ли — вярвам ви. И дори за още по-правдоподобно — ви благодаря.
— Ах, защо, нямаше нужда — избъбри м’сю Пиер и отново седна до масата. — Просто ми се искаше да сте наясно. Добре. Сега ни олекна и на двамата, нали? Не зная за вас, но на мен ми идва да заплача. И това е хубаво чувство. Плачете, не удържайте тези хубави сълзи.
— Колко е ужасно тук — плахо каза Цинцинат.
— Никак не е ужасно. Впрочем отдавна исках да ви посмъмря заради отношението ви към тукашния живот. Не, не ме възпирайте, разрешете ми като ваш приятел… Не сте справедлив нито към нашия добряк Родион, нито към господин директора. Хайде, може да не е много умен човек, малко се перчи, вятърничав е, при това е доста бъбрив — така е, и на мен понякога ми досажда, и аз, разбира се, не мога да споделя съкровените си мисли с него, както ги споделям с вас, особено когато ме яде отвътре, извинете за израза. Но каквито и недостатъци да има — той е човек прям, честен и добър. Да, рядко добър — не ми възразявайте, — не бих говорил, ако не знаех, никога не говоря на вятъра, по-опитен съм, по-добре познавам живота от вас. Затова ми е мъчно да гледам с каква жестока студенина, с какво надменно презрение отблъсквате Родриг Иванович. В очите му понякога чета такава мъка… Що се отнася до Родион, как вие, толкова умен, не можете да съзрете зад привидната, му грубоватост цялата трогателна благост на това голямо дете. Ах, разбирам, че сте изнервен, че ви е трудно без жена — но все пак, Цинцинат, извинете ме, не е хубаво, не е хубаво… И изобщо обиждате хората… Едва докосвате чудесните ястия, които получаваме тук. Добре, дори да не ви харесват — повярвайте, и аз нещо разбирам от кулинария, — но вие издевателствувате, а някой ги е готвил, някой се е старал… Разбирам, че понякога тук бива скучно, че ви се иска да се разходите, да се разсеете, но защо мислите само за себе си, за своите прищевки, защо нито веднъж не се усмихнахте на усърдните шегички на милия, трогателния Родриг Иванович… Може би той сетне плаче и цели нощи не мигва, като си припомня как сте реагирали…
— Във всеки случай остроумна защита — каза Цинцинат, — но аз разбирам от кукли. Няма да отстъпя.
— Жалко — засегнат изрече м’сю Пиер. — Просто още сте млад — добави той след мълчание. — Не, не, не бива да бъдете толкова несправедлив…
— Ами кажете ми — попита Цинцинат, — вие също ли се лутате в догадки? Още ли не е пристигнал фаталният мъж? Гилотината няма ли да е утре?
— По-добре да не употребявате такива думи — доверително отбеляза м’сю Пиер. — Особено с такава интонация… Има нещо вулгарно, недостойно за почтен човек. Как може да се изрече такова нещо — чудя ви се…
— И все пак — кога? — попита Цинцинат.
— Когато му дойде времето — уклончиво отвърна м’сю Пиер, — какво е това глупаво любопитство? И изобщо… Още много ще трябва да се учите, не бива така. Това възгордяване, тази предубеденост…
— Но колко протакат… — сънено продума Цинцинат. — Свикваш, естествено… Ден след ден душата ти е нащрек, а всъщност ще те изненадат. Така изминаха десет дни и не се побърках. Обаче и някаква надежда… Неясна, сякаш размита, но толкова по-привлекателна. Вие говорите за бягство… Аз мисля, досещам се, че и още някой напряга сили за това… Някакви намеци… Ами ако е измама, ако е гънка плат, която изглежда човешко лице…