По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Но после започнаха неприятностите. Съпругът й не се беше сетил да резервира предварително хотелска стая и когато пристигнаха, се озоваха в разгара на някакъв гигантски немски културен фестивал. Всички хотели бяха пълни и семейство Ваксман бе принудено да потърси свободни места в съседното градче Алсдорф — много по-малка и долнопробна версия на Блуменау, опитваща се да спечели от чара на съседите, но без особен успех. Жителите бяха като цяло по-бедни, с не толкова силно изразени европейски черти, много по-близки до местното население. И за разлика от Блуменау, престъпността в Алсдорф явно процъфтяваше. Тази сутрин пътническите им чекове бяха откраднати направо от хотелската им стая. Пътнически чекове, за бога! Сега съпругът й беше в Блуменау и се мъчеше да извади нови, а тя беше тук, в полицейския участък на Алсдорф, и чакаше да подаде сигнал за кражбата.
Мислите й бяха прекъснати — за пореден път — от другия посетител в чакалнята, който отново започна да изрежда дългите си оплаквания на злочестата жена зад близкото бюро. Госпожа Ваксман го изгледа раздразнено. Мъжът беше с крещящо ярка тропическа риза и с широкопола сламена шапка, която би отивала повече на главата на някой пристанищен комарджия. Лененият му панталон бе бял, безформен и ужасно измачкан. Ако се съдеше по бледото му, почти болнаво лице, беше несъмнено турист — иначе казано, типичният гаден американец, говорещ само английски, колкото по-високо, толкова по-добре, убеден, че щом го чуят, всички ще наскачат на крака и ще се втурнат да изпълняват прищевките му. Беше се лепнал за жената, която говореше най-добре езика му.
— Всичко става толкова бавно — каза той с писклив назидателен тон. — Защо е цялото това бавене?
— Служителят, обработващ формулярите, ще ви приеме веднага щом може — отговори жената. — Ако носехте паспорта си, сър, всичко щеше да стане много по-бързо…
— Обясних ви вече. Откраднаха ми паспорта. Заедно с портфейла ми, парите, кредитните карти и всичко останало в джоба ми. — Мъжът замърмори летаргично, но все така гласовито. — Боже мой. Сякаш съм попаднал в роман на Кафка. Сигурно никога няма да изляза от това място. Ще се спаружа и ще умра направо тук, в участъка. Като жертва на смъртоносна бюрокрация.
— Много съжалявам, сър — каза жената с търпение, подхождащо по-скоро на светица. — Всички служители са заети. Денят е напрегнат.
— Убеден съм — отвърна мъжът. — Обзалагам се, че някоя дребна кражба е основният ви проблем в Алсдорф. Знаех си, че трябваше да си остана в Рио.
Представител на военната полиция излезе от стаята в дъното и тръгна през офиса и чакалнята.
Туристът скочи на крака.
— Вие! Хей, вие!
Полицаят не му обърна никакво внимание и изчезна през предната врата.
Туристът отново се обърна към секретарката.
— Какво, да не би да е глух?
— Работи по случай, сър — отвърна жената.
— Разбира се. Сигурно поредното джебчийство. Не се съмнявам, че онзи, който ме обра, сега обира и други американци.
Жената поклати глава.
— Не. Не е джебчийство.
— А какво тогава? Какво е толкова важно, че не искат да ми обърнат внимание? Бих искал да знам!
Жената зад бюрото не отговори. И с право, помисли си госпожа Ваксман. Идеше й да постави този досадник на мястото му.
Сега туристът надничаше отново през входната врата в посоката, в която бе тръгнал полицаят.
— Може пък да не е твърде късно да го настигна — каза той по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Ще го спра, ще му кажа проблема си. Тогава ще е длъжен да ми помогне.
Секретарката поклати глава.
— Твърде е зает.
— Твърде зает ли? Да бе, твърде зает да пие кафе и да дъвче понички!
Жената най-накрая не издържа и отвърна доста остро:
— Той разследва убийства.
Госпожа Ваксман се вцепени на стола си.
— Убийства ли? — повтори нахалният турист. — Какви убийства?
Но секретарката явно бе казала повече, отколкото възнамеряваше, и просто поклати глава.
Туристът се върна на мястото си и завъртя очи.
— Някакво кръчмарско сбиване, несъмнено. А аз кисна тук, лишен от самоличност, в една чужда страна. Господи! — Мълчание. — Казахте убийства. Тоест повече от едно?
Жената само кимна.
— Какво, да не би да си имате сериен убиец или нещо подобно?