Игра на чужд терен
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-856-1
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Игра на чужд терен». Краткое содержание книги:
Настя завърши поредния пасаж и посегна за часовника. Може би е време за вечеря? Беше много гладна. Часовника го нямаше на мястото му. Прерови всички книжа на бюрото, надникна в нощното шкафче, порови в джобовете — нищо. Помисли си, че часовникът може да е паднал на пода, внимателно, с едната ръка на кръста, а с другата стиснала стола, тя застана на колене и надникна под бюрото, но и там не го намери. Затова пък забеляза чак в ъгъла, до крачето на бюрото, контактна розетка за телефон. Явно не всичко от „застойните“ времена се е запазило в „Долината“, все пак са махнали телефоните от стаите. Но къде ли е часовникът? Най-вероятно го бе забравила в кабинета на масажиста. Да, сигурно беше там.
Настя отвори балконската врата да се проветри от цигарения дим, заключи стаята и по остъклената галерия тръгна към съседната сграда, където се намираха кабинетите за процедури и басейнът. Кабинетът на масажиста беше заключен. Пазачът долу й обясни, че масажистът работи до 16,00, а не е редно да отключва кабинета му без негово знание, макар естествено да има ключ. Настя се засмя вътрешно и си преведе наум фразата му на грубиянско чиновнически език: „Естествено мога да ти помогна, но имам право и да ти откажа, а много ми харесва да използвам това си право и да усещам властта си. Но ако ме помолиш хубавичко, ако се унижиш, може и да реша да ти услужа.“ Всичко това беше толкова изразително, с огромни букви изписано на челото на стареца, че Настя се обърна и си тръгна. Унижението от деня на пристигането й беше напълно достатъчно.
Когато излезе навън, тя се сети, че може да е забравила часовника в съблекалнята на басейна, сви зад ъгъла и се озова пред другия вход. Бабичката, която дежуреше в тази част на сградата, се оказа много по-приветлива и спокойно пусна Настя. След като претърси безуспешно женската съблекалня, тя замислено пое по коридора и по едно време иззад някаква врата се чуха гласове. Единият беше непознат мек баритон, другият — на инструкторката Катя, Настя го позна по характерното й „р“.
— … красив. Необичайна изработка. Май че е оригинална старинна отливка. Откъде взе това прелестно нещо? — питаше Катя.
— Подариха ми го — отговори мъжът.
— Бих го купила за мъжа си.
— Аз пък си мислех, че само ние, мъжете, когато изневеряваме на съпругите си, започваме да им правим подаръци. Да не би да имаш комплекс за вина, птиченцето ми?
— Хайде стига бе! — разсмя се Катя.
На връщане Настя си помисли, че старата й съседка май не беше преувеличила, като говореше за свободата на нравите в „Долината“. Пак закъсня за вечеря. Провери запасите си от кафе, надникна в кутията с бисквити, останала от снощното посещение на съседката, преброи колко има вътре и накрая реши да слезе в бара и да хапне нещо. И без това щеше да се наложи да помоли втория си баща да й прати пари.
В бара й хареса. Ненатрапчиво осветление, меки ъглови дивани, картини по стените, изключително любезен младеж на бара. Настя си взе кафе и две пасти, седна на една маса до прозореца и се замисли за една фраза, която май не беше превела твърде сполучливо.
— Може ли?
Пред нея с чашка в ръцете бе застанал симпатичен блондин с дънки, светло италианско поло и кожено сако. В бара имаше много свободни маси. Блондинът явно възнамеряваше да опита запознанство. Настя се усмихна лъчезарно.
— Сигурно ви харесва да гледате през прозореца?
Постави простичък капан и с интерес зачака да види ще се улови ли в него блондинът.
— Да, оттук изгледът е чудесен — с готовност отвърна той, сложи чашката си на масата и седна.
— Тогава няма да ви преча. На мен ми е все едно къде ще седя. — И с още по-ослепителна усмивка Настя си взе чашката и чинийката с пастите и отиде на друга маса.
Не искаше да бъде нелюбезна, но и нямаше намерение да се запознава с блондина. Отдавна беше забелязала, че много най-обикновени фрази поставят хората в безизходно положение. Това й напомняше игра, чиито правила са създадени неизвестно кога и която всички волю-неволю трябва да играят. Какво да отговориш, когато те питат ей така: „Може ли?“ „Не, не може“? Грубо. Отговориш ли „да“, това значи да дадеш повод за разговор. Ами ако не ти се разговаря? Ще седиш нацупена и ще мълчиш, докато ти говорят? И това не е учтиво.