Пазачът на фара [bg]

Ани се беше прибрала. След вечерята с родителите си, той мисли за нея цяла вечер. Ани с дългата светла коса и луничките по носа и ръцете. Ани, която ухаеше на море и лято. След толкова много години той все още усещаше топлината й в прегръдките си. Истина беше това, което казваха хората. Човек никога не забравя първата си любов. Трите лета на острова можеха да бъдат описани единствено като вълшебни. Той я посещаваше толкова често, колкото можеше, и Грошер беше тяхното място.

Но тя понякога го плашеше. Звънкият й смях секваше по средата и Ани сякаш потъваше в мрак, където той не можеше да я достигне. Тя никога не успяваше да опише с думи чувствата, които я обземаха, и след време той се научи да я оставя на мира, когато се случеше нещо такова.

През последното лято мракът идваше все по-често и тя постепенно се отдалечи от него. Дойде август месец и Ани трябваше да се върне в Стокхолм. Докато й махаше за сбогом на гарата, той знаеше, че краят е дошъл. Оттогава не се бяха чували. На следващата година родителите й починаха почти по едно и също време и той опита да й се обади, но му отговори телефонният секретар. Тя така и не му позвъни. Къщата на острова стоеше празна. Знаеше, че мама и татко ходят там от време на време да я наглеждат и че Ани им праща пари за поддръжката. Но самата тя никога не се върна и с времето спомените избледняха.

Но ето че сега беше тук. Мате седеше зад бюрото си и гледаше във въздуха. Подозренията му относно „Бадис“ се бяха засилили и имаше въпроси, с които трябваше да се захване. Но Ани постоянно нахлуваше в мислите му. Щом следобедното слънце започна да се спуска над сградата на общината, той събра всички документи, разпилени върху бюрото му. Трябваше да се срещне с Ани. Мате стана и излезе от офиса си с решителна походка. Спря да размени няколко думи с Ерлинг, преди да продължи към колата си. Ръката му трепереше, когато пъхна ключа в стартера и го завъртя.