Крахът на титаните [bg]

Започна да се страхува и реши, че е направил грешка с тия мисли за призраци. Огладня. Време ли беше за закуска? Не знаеше, ала така или иначе щеше да хапне сега. Добра се до мястото, където беше окачил дрехите си, и затършува по земята отдолу. Намери бутилката и тенекиената кутия.

Опря гръб на стената и отпи дълга глътка от сладкия студен чай. Докато ядеше хляба си, чу слаб шум. Надяваше се да е проскърцването на ботушите на Рис Прайс, но това беше неоправдан оптимизъм. Познаваше този звук: плъхове.

Били не се боеше. Канавките край всяка улица в Абъроуен гъмжаха от плъхове. Ала в мрака те бяха по-нахални и след миг един претича по голите му нозе. Били взе хляба в лявата ръка, грабна лопатата и замахна. Не успя даже да ги сплаши. Отново усети ситните им крачка върху кожата си. Сега един опита да се покатери по ръката му. Явно надушваха храната. Цвърченето се усили и момчето се зачуди дали са много.

Изправи се и натъпка остатъка от хляба в устата си. Пийна още чай и изяде и кейка. Беше вкусен, пълен със сушени плодове и бадеми, ала по крака му притича плъх и го принуди да изгълта сладкиша набързо.

Плъховете сякаш разбраха, че храната я няма, понеже цвърченето утихна и след това спря съвсем.

Храната повъзстанови силите на Били и той се върна към работата, но усещаше пареща болка в гърба. Продължи по-бавно и често си почиваше.

За да поддържа настроение, си повтаряше, че сигурно е по-късно, отколкото му се струва. Може би вече беше обед. Някой щеше да го прибере в края на смяната. Отговорникът по лампите проверяваше бройката, така че винаги знаеха, ако някой не се е върнал. Но Прайс беше взел лампата на Били и я беше заменил с друга. Да не би намерението му да беше да остави момчето долу цяла нощ?

Нямаше как. Тате щеше да вдигне скандал до небето. Шефовете ги беше страх от него — Пърсивал Джоунс кажи-речи си беше признал. Рано или късно някой със сигурност щеше да го потърси.

Но когато пак огладня, нямаше съмнение, че бяха минали още много часове. Сериозно започна да се плаши и този път не можа да се отърси от чувството. Мракът го плашеше. Ако виждаше, щеше да понесе чакането. А сега имаше чувството, че полудява. Загубил беше ориентация и колчем се отдалечеше от количката, очакваше да се забие в стената. По-рано се притесняваше да не заплаче. Сега едва се удържаше да не запищи.

После си спомни казаното от мама: „Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.“ Тогава си беше помислил, че просто му казва да се държи добре. Сега осъзна, че думите й са били по-мъдри. Разбира се, че Иисус беше с него. Той беше навсякъде. Мракът нямаше значение, изминалото време — също. Някой се грижеше за Били.