![Конан Непобедимия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/5/1/konan-nepobedimiya-bg-download.jpg)
Конан Непобедимия [bg]
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: Конан (bg) #2
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Здравка Ефтимова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Конан Непобедимия [bg]». Краткое содержание книги:
Четвърта глава
Стените на двореца на Тиридатес, изградени от алабастър, се издигаха на височина пет човешки ръста. По тях непрекъснато маршируваха стражи от Доверените войници на краля, облечени в леки бойни брони и с шлемове с гребени от конски косми на главите. Зад стените — когато слънцето се издигнеше високо над хоризонта — сред цветя, донесени от земи, до които човешкото знание още не бе достигнало, гордо крачеха пауни; часовете се отмерваха с удари върху сребърни гонгове и девойки с обвити в коприна тела танцуваха за удоволствието на краля-пияница. Но сега, във виолетовата нощ, кулите от слонова кост и куполите със златни шпилове пронизваха небето в неподвижна тишина.
Конан наблюдаваше от сянката край площада около палата и броеше стъпките на пазачите, докато се те се движеха един към друг, а след това поемаха обратния път на своя обход. Ботушите и наметката му бяха натъпкани в чувал, преметнат на хълбока му, и заглушаваха всяко прозвънтяване на инструментите на неговия занаят. Сабята му бе привързана на гърба така, че дръжката се подаваше над дясното му рамо, а карпашката кама бе поставена в ножница над китката на лявата му ръка. Носеше и въже от боядисана в черно сурова коприна, в единия край на което висеше омотана с вата абордажна кука.
Когато пазачите пред него още веднъж се срещнаха и отново се разделиха, за да поемат обратно, той се измъкна от сенките. Босите му крака не вдигнаха почти никакъв шум върху сивата каменна настилка на площада. Той разлюля абордажната кука в такт с ритъма на тичането си. Оставаше съвсем малко време преди пазачите да стигнат края на своя обход и да се обърнат. Той стигна до подножието на белезникавата стена и с един замах на могъщата си ръка изпрати куката високо към тъмното небе. После опъна въжето, за да провери здравината му, и се изкатери по стената, както друг човек би изкачил стълбище.
Щом изпълзя на ръба на стената, той впи поглед в абордажната кука и въздъхна с облекчение. Само един от зъбите й бе захванал крайчеца на стената и драскотината върху камъка показваше как зъбът полека-лека се бе изхлузвал надолу. Още един пръст и… Ала той нямаше време за подобни размисли. Бързо издърпа черното въже и го спусна в градината на двореца. Приземи се с кълбо, за да омекоти удара от падането, и се изправи в шумолящия листак на храстите, посадени край стената.
Над главата му пазачите отново се приближиха едни към друг. Шумът от стъпките им глухо отекна върху камъка. Конан затаи дъх. Ако забележеха драскотината, със сигурност щяха да вдигнат тревога. Часовоите се срещнаха, размениха няколко неясно промърморени думи и отново се разделиха. Той изчака, докато звуците от отдалечаването им отшумят, след това се спусна в безшумен бяг. Огромните му мускули бяха напрегнати до краен предел. Краката му правеха дълги скокове край папрати, разлюлели върхове над него, под лози с бледи цветове, които шумоляха дори когато нямаше вятър.
В другия край на градината се обади паун — сякаш някъде жално проплака жена. Колан изруга човека, който бе тръгнал да се разхожда и бе събудил птицата върху нейния прът за спане през нощта. Подобни шумове със сигурност щяха да привлекат вниманието на пазачите. Той удвои скоростта си. Трябваше да влезе в палата преди някой да започне проверка какво става наоколо.
Собственият му опит го бе научил, че колкото по-високо от входа на приземния стаж се намира, толкова е по-голяма вероятността, в случай че някой го види, да сметне, че има право да бъде там. Ако се движеше от по-нисък към по-висок стаж, вероятно щяха да го спрат и да поискат паролата. Такова нещо никога нямаше да се случи, ако слизаше от горе на долу. Вземаха го за слуга или телохранител, който се връща от господаря си към своята стая на долните етажи, и не помисляха повече за него. Ето защо си бе създал навик да влиза във всяка сграда през възможно най-високия етаж. Сега, докато тичаше, очите му търсеха стената от бял дялан мрамор на кралския дворец, който се възвисяваше пред него, за да открият балконите, на които не се вижда никаква светлина. Близо до самия покрив на палата, повече от сто стъпки над градината, съзря тъкмо такъв тъмен балкон, какъвто търсеше.