Лейди Полунощ [bg]

При тези думи елфът сякаш се вкамени.

- Карстерс - процеди той, приковал жълтите си очи в Ема. - Ти си Ема Карстерс?

Ема примига слисано. Вдигна поглед нагоре, ала Кристина бе изчезнала от ръба на покрива.

- Не мисля, че сме се срещали. Бих запомнила едно говорещо дърво.

- Нима? - Широките пръсти потръпваха до тялото на елфа. - Очаквах малко по-любезно отношение. Или ти и приятелите ти от Института вече забравихте Марк Блекторн?

- Марк? - Ема се вцепени, неспособна да овладее реакцията си. В същия миг нещо блестящо политна към лицето й -елфът я беше замерил с една диамантена огърлица. Наведе се, за да я избегне, но краят на огърлицата я перна по бузата и тя усети пареща болка и топла кръв.

Изправи се само след миг, ала елфът беше изчезнал. Тя изруга и избърса кръвта от лицето си.

- Ема! - Кристина беше слязла от покрива и стоеше до една залостена врата в стената. Авариен изход. - Мина оттук!

Ема се втурна към нея и заедно двете изкъртиха вратата с ритници и изскочиха на уличката от другата страна. Тя беше учудващо тъмна - някой беше строшил лампите наоколо. От контейнерите за боклук до стената се носеше воня на развалена храна и алкохол. Ема усети, че руната й за виждане надалеч пари и в края на уличката видя спринтиращия елф да свръща наляво.

Втурна се след него, следвана плътно от Кристина. Толкова голяма част от живота си бе прекарала, тичайки заедно с Джулиън, че й беше трудно да нагоди крачката си към някой друг; откъсна се напред, спринтирайки с всички сили. Елфите се славеха като невъобразимо бързи бегачи. Двете с Кристина свиха зад ъгъла и уличката изведнъж се стесни. Бягащият елф беше бутнал два контейнера един до друг, за да им препречи пътя. Ема се метна във въздуха, използвайки контейнерите, за да се оттласне, при което ботушите й издрънчаха върху метала.

Политна напред и се приземи върху нещо меко. Под ноктите й се наби плат. Дрехи. Дрехи върху човешко тяло. Мокри дрехи. Вонята на морска вода и разложение беше навсякъде. Тя сведе очи и видя мъртво, подпухнало лице.

Трябваше да положи усилие, за да потисне надигналия се в гърдите й вик. Миг по-късно се разнесе ново дрънчене на метал и Кристина се приземи до нея. Ема чу как приятелката й възкликна слисано на испански, а после ръцете й се обвиха около Ема и я дръпнаха настрани. Приземи се тромаво на асфалта, неспособна да откъсне очи от тялото.

То несъмнено бе човешко. Мъж на средна възраст, със заоблени рамене и посребряла коса, която приличаше на лъвска грива. По кожата му имаше изгорели участъци, черни и червени, на места покрити с мехури, като пяна върху сапун.

Сивата му риза беше разкопчана и върху гърдите и ръцете му изпъкваха редици черни руни, не руните на нефилимите, а причудливи демонски символи. Това бяха руни, които Ема познаваше толкова добре, колкото и белезите по собствените си ръце. От пет години се взираше като обсебена в снимки с тези знаци. Същите знаци, които Клейвът беше намерил върху телата на убитите й родители.