Подземен свят [bg]

8.

През нощта, когато срещна Маги, Призрака се прибираше вкъщи — ако нишата в тунела може да се нарече „дом“ — по обичайния маршрут. Понякога, докато вървеше, си позволяваше мислено да се върне в истинския си дом — Амритсар в Индия, където бе отраснал.

Помнеше как като дете и юноша се разхождаше в двора на родната си къща, а после из кварталите на родния си град. Паметта често се заиграва с нас, като представя преживяното в по-добра или по-лоша светлина, и Призрака съзнаваше отлично коварството ѝ. Разбираше колко е опасно да идеализира детството си. Все пак лесно би могъл да забрави, че Амритсар, за разлика от Лондон, още няма канализация и всъщност рядко ухае на жасмин и билки както в ярките му спомени. Лесно би забравил, че улиците, обрамчени от високи огради, приютяваха съмнителни персони, както навсякъде в Индия. Вероятно слънцето не къпеше града в златна светлина денем и нощем, стопляйки камъните, озарявайки фонтаните и рисувайки усмивки по лицата на хората.

Вероятно не. Но това помнеше и честно казано, такава картина предпочиташе да си представя. Спомените го сгряваха нощем в тунела.

Рожденото му име бе Джаядип Мир. Както всички момчета издигаше в култ баща си Арбаз Мир. Майка му казваше, че баща му ухае като пустинята и Призрака си го спомняше точно така. От най-крехка възраст Арбаз повтаряше на Джаядип, че го очаква бляскаво бъдеще и някой ден ще стане прославен асасин. Описваше му едни дни, които звучаха и вълнуващи, и неизбежни. В уютния дом на любящите си родители Джаядип отрасна, изпълнен с увереност.

Арбаз обичаше да разказва истории толкова, колкото Джаядип обичаше да ги слуша, а най-любима му бе историята как се срещнали майка му и баща му. Арбаз и немият му прислужник Раза Сура търсели диаманта Кохинор, Сияйната планина. Докато се опитвали да го изнесат от двореца на раджата, Арбаз се запознал с Пяра Каур, внучка на Ранджит Сингх — основателя на сикхското царство.

Кохинор бил сред артефактите, наречени „райски късчета“ — останки от предходна цивилизация, разпръснати из цялото земно кълбо.

Джаядип знаеше каква сила притежават, защото родителите му я бяха видели със собствените си очи. Арбаз, Пяра и Раза наблюдавали как диамантът оживял и станали свидетели на небесния му светлинен спектакъл. Когато му разказваха за чудото, случило се през онази нощ, родителите му признаваха откровено и какво дълбоко въздействие им е оказало. Видяното затвърдило убеждението им, че подобна могъща сила никога не бива да попада в ръцете на враговете им — тамплиерите. И двамата внушаваха ревностната си вяра на момчето.

По онова време, докато растеше в позлатения от слънцето Амритсар под напътствията на баща, когото боготвореше, Джаядип не би могъл да си представи, че ще настъпи ден, когато ще го наричат Призрака и ще зъзне в тъмен тунел, сам на света и отритнат от всички.

Обучението му започна, когато навърши четири или пет години. Макар и физически изтощителни, за него уроците не бяха непосилна тегоба. Никога не се оплакваше, никога не търсеше поводи да се измъкне и за това имаше една-единствена причина — справяше се отлично с всяка задача.