Гладът на лъвчетата [bg]

— Здравей, драги! — каза Жан-Марк, слизайки от колата.

Стиснаха си здраво ръцете.

— Това ли е новата кола? — попита Даниел. — Красавица!

— Не е лоша, да. Отдавна ли ме чакаш?

— Да, доста…

— Идиотска история! Бях тръгнал с Карол и по пътя тя се почувства неразположена… О, нищо сериозно!

— Не се съмнявам — каза Даниел; — Неразположенията на Карол никога не са сериозни, но тя досажда на всички с тях!

— Трябваше да я върна в Париж. После, когато тръгнах отново, попаднах в едно задръстване… Все неприятности, какво да се прави! Дано поне не си се безпокоил много.

— Какво ли не съм преживял в Брега на слоновата кост! — каза Даниел с груб смях като туземец.

И той сграбчи куфара си. Жан-Марк пък взе торбата и веднага я остави.

— Какво има вътре? Нещо мърда!

— Мърда, защото е живо! — каза Даниел. — Не отваряй, ще офейкат. Това са фенеци.

— Фенеци? — повтори Жан-Марк изумен.

— Да, подарък за леля Маду.

— Не знам дали тя ще го оцени много!

— Разбира се! — каза Даниел. — Много са предани тези малки зверчета! Хранят се с нищо…

Той настани торбата и куфара на задната седалка. Оставаше една голяма картонена кутия.

— Тази — каза той — е много тежка. Ще трябва да ми помогнеш.

— Какво съдържа?

— Един спомен за Карол. Пяна ми излизаше от устата, докато го домъкна дотук, моля те да ми повярваш. Двадесет пъти исках да го захвърля по време на пътуването. Но щеше да бъде жалко. Ще видиш!