Игра на милиарди [bg]

— Четиридесет минути. Казвам да ги направим тридесет. Малой се хвана за подлакътника.

— Мамка му.

— Двадесет и девет минути и четиридесет секунди — каза Алекс, докато напускаше магистралата на Лонг Айлънд, и подкара доджа към широките, осеяни с дупки булеварди на „Инууд".

Спътникът й беше придобил интересен нюанс на зеленото.

— Сигурно е рекорд.

— Смятах, че вие, тюлените, сте свикнали с подобни неща.

— Не обичах и летенето с хеликоптер — отвърна Малой. — Но поне можех да пия драмамин.

— Освежи се малко.

Алекс тръгна по „Атлантик авеню" и зави по „Уиндърмиър Стрийт", след което намали, когато приближи мястото. То представляваше улица с еднофамилни къщи с дървена ламперия. Мрежести огради, високи до кръста, заграждаха предни и задни дворове. Жената свали прозореца си. Приятната миризма на сол вече не се усещаше, беше заменена от отходни газове и солена вода. „Инууд" си беше дупка и си миришеше на такава. Алекс отби към тротоара и се намести зад вана, който беше паркирал една пресечка нагоре от целта.

Часът беше 00:50. Жената зачака, даде възможност на двигателя да изстине, очите й обхождаха пътя. Нямаше късни разводачи на животни. Нямаше почти никакъв трафик. На горните етажи няколко лампи светеха. С изключение на полицейската сирена, която чуха през няколко улици, кварталът спеше.

Алекс слезе от колата и тръгна към вана, почука два пъти на прозореца.

— Е? — попита тя, когато свалиха стъклото.

— Нищо — отвърна шофьорът. — Казвам ти, този тип е отлетял от кафеза.

— Може би — съгласи се жената. Спомни си онова, което видя на снимката. Маслинено зелен дървен сандък с жълти маркировки и чуждестранни букви. Зачуди се какво ли има вътре.

— Какво искаш да правим? — попита шофьорът.

— Чакаме — отвърна Алекс.