Девицата и звярът
- Автор: Хол Вероника
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- Переводчик: Боряна Семкова-Вулова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Девицата и звярът». Краткое содержание книги:
— Внимавай, приятел. Жена ти не е някоя обикновена девойка.
— Да не мислиш, че не го зная? — отвърна Кам, като с лекота мина на шотландския акцент, познат му от детските години. — Но — добави той с нотка на горчивина, — въпреки всичко тя е жена и аз никога вече не ще бъда предишния глупак.
Тази мисъл не го напусна, докато изминаха в мълчание краткото разстояние от двореца Уайтхол до къщата й на Странд. Той я следеше с поглед през присвитите си клепачи, отбелязвайки спокойното й държание. Белотата на ръцете й, скръстени чинно в скута, се открояваше на фона на тъмната й наметка. Лицето й беше обърнато към прозореца и той виждаше изящния й профил. Дълги ресници, своенравно носле, упорита брадичка. Кожата й беше свежа, без грим и пудра. Красива девойка, наистина, с гордост и поведение на кралица.
Мариса продължаваше да отбягва погледа на мъжа си и се взираше навън пред прозореца. «За какво ли си мисли?» — питаше се тя. Шестото чувство й подсказваше, че той я наблюдава. Почти усещаше погледа му върху себе си. Дали я преценяваше? Може би искаше да отгатне как би изглеждала без дрехи? Не беше ли тялото на една жена подобно на всяко друго женско тяло? Дали не беше свикнал само с жени като лейди Касълмейн? Какво точно би желал?
Отхвърли тези мисли. Каза си, че това не я засяга. Сега тя беше законната му съпруга. Брачният договор включваше и споделянето на леглото и изобщо не предвиждаше човек да харесва или да желае партньора, който му е отреден. Всъщност какво знаеше тя и какво желаеше? Може би беше по-добре, че не познава удоволствията на леглото. По този начин не би била твърде разочарована, ако й липсват.
«И все пак — подигравателно се обади разумът й, — какво ще стане с кръвта, която носиш във вените си? Жарката страстна кръв на рода Фицджералд, която се разпалва, когато се появи любовта?»
Но все пак, разсъждаваше Мариса, в този случай нямаше любов. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше привързаност и загриженост. Чудеше се дали и те бяха възможни.
Деран Хаус се издигна пред очите им. Дървета и дебел каменен зид обграждаха имението. Копитата на буйните коне зачаткаха по плочника на входната алея и след малко кочияшът спря пред портата. Едно четиринайсетгодишно момче скокна от мястото си на капрата и отвори вратата на каретата, като разгъна стъпалата за слизане.
Миг след това входното антре се освети в ярка светлина от фенера, който лакей, облечен, в ливрея на рода Фицджералд, държеше издигнат нависоко, докато друг прислужник помагаше на господарката на дома да слезе от каретата.
Мариса се спря, за да изчака съпруга си и дочу приглушеното ахване на икономката, която стоеше на прага със свещник в ръка, докато Камерън слизаше от екипажа.
Той почувства пристъп на болка. Нощната влага измъчваше костите му и го караше да страда. Слизането от колата още повече раздразни болния му крак, така че му се наложи да се облегне още по-тежко на бастуна си.
Уплашена, че Бюканън може да падне, Мариса нареди на лакея, който бе най-близо до него:
— Погрижи се да помогнеш на съпруга ми.
Камерън го отпрати с ядно замахване.
— Нямам нужда от помощ.
— Както желаете, съпруже мой — покорно отвърна Мариса и се изкачи по стълбите. Влезе в къщата и го остави да я следва. Щом прекрачи във вестибюла, Мариса се обърна към икономката: — Как разбрахте, че ще пристигнем тук тази нощ?
— Един слуга дойде от двореца, миледи. Каза, че каляската на краля ще докара вас и съпруга ви тук, в Деран Хаус, след сватбената вечеря. — Едрата представителна жена хвърли неспокоен поглед към мъжа, който бавно влизаше във вестибюла. Бастунът му отчетливо потропваше по излъскания дървен под. — Помислих си, че навярно бихте желали да използвате старите покои на поминалия се господар, вместо собствената ви стая, тъй като са много по-големи и по-представителни. Те са напълно готови, миледи. Вашата камериерка ви чака.
— А къде е братовчедка ми лейди Браяна?
— Тя спи, миледи. Трябваше ли да я будя?
Мариса поклати отрицателно глава:
— Не, ще се видя с нея сутринта.
— Изпратихме в стаята ви поднос с храна, както и малко греяно вино с подправки. Ще ви трябва ли нещо друго?
— Не, госпожо Чатам. Това е достатъчно.
— Тогава лека нощ, миледи — пожела й възрастната жена, без да престава да я гледа загрижено. После си спомни за добрите маниери, отправи лек реверанс към съпруга на графинята и го поздрави: — Добре дошли, милорд. Желая ви много, много радост.
След като икономката се отдалечи, Камерън изкриви устни в злъчен присмех. Явно госпожа Чатам би желала той да е някъде съвсем другаде, а не под нейния покрив. Очите й я издаваха. Тя беше убедена, че господарката й се е омъжила за чудовище. Самият той би трябвало вече да е свикнал с това. И все пак това беше още една рана, сякаш поредната частица от душата му бе изтръгната.