Пророчицата от Кел
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчицата от Кел». Краткое содержание книги:
Единствено Пророчицата от Кел може да разкрие къде се намира това мистериозно място — ала тя е в състояние да стори това едва когато Гарион и Поулгара извършат предопределената им от пророчествата задача в пещерата на Пророците, разположена в сърцето на величествена планина…
Докато кралят на Рива напредваше с уверени крачки в дълбокия сняг, размахвайки заплашително меча си, умът му работеше точно и трезво. Гарион забеляза, че звярът не действа така бързо, като елдрака Грул. Не можеше да отблъсне острите, светкавични набези на вълците и снегът около него скоро се обагри с пръски от кръвта му. Изчадието нададе страшен рев и се втурна отчаяно срещу Дурник. Ала тъкмо в този миг Тот пристъпи напред и заби върха на здравата си тояга в грозната му муцуна. Звярът изрева от болка и разпери широко ръце, за да сграбчи немия в смазващата си прегръдка, ала Гарион стовари меча си върху рамото му, а в същото време Закат се сниши, скочи напред и започна да сече корема и гърдите на звяра.
Изчадието нададе страшен рев и се олюля.
— Твой ред е, Сади! — извика Силк, след това се наведе и направи лъжливо движение, опитвайки се да метне една от камите си към гърдите на звяра.
Вълците продължаваха страшните си набези срещу хълбоците и краката на изчадието, докато Сади внимателно се промъкваше откъм гърба му. То нанасяше отчаяни удари с огромните си ръце, опитвайки се да отблъсне нападателите си.
Изведнъж вълчицата се хвърли напред и с невероятна точност прегриза с острите си зъби сухожилието на левия му крак.
Писъкът на елдрака беше ужасяващ — още повече защото приличаше на човешки вопъл. Косматият звяр падна по гръб и сграбчи с лапите си осакатения си крак.
Гарион скочи напред, яхна гърчещото се тяло и вдигна високо оръжието си с намерението да го забие в косматите гърди на звяра.
— Моля те, недей! — изкрещя изчадието и животинското му лице се изкриви от ужас. — Моля те, не ме убивай!
2.
Съществото беше гролим. Огромният звяр, проснат сред облените с кръв преспи, изведнъж изгуби очертанията си и формата му се промени.
— Чакайте! — извика Дурник. — Това е човек!
Всички спряха, вперили погледи в ужасните рани по тялото на жреца, който лежеше в снега.
Гарион притисна върха на меча под брадичката на гролима и каза хладно:
— Говори. Мисля, че думите ти трябва да звучат много убедително. Кой те накара да приемеш формата на това ужасно животно?
— Нарадас — изстена гролимът. — Върховният жрец на храма в Хемил.
— Слугата на Зандрамас? — попита Гарион. — Мъжът с белите очи?
— Да. Аз само изпълнявах заповедите му. Моля ви, не ме убивайте.
— Защо ти нареди да ни нападнеш?
— Трябваше да убия един от вас.
— Кой точно?
— Това нямаше никакво значение. Просто ми заповяда един от вас да бъде мъртъв след схватката.
— Все още играят досадната стара игра — отбеляза Силк и прибра камите си. — Гролимите наистина нямат никакво въображение.
Сади погледна въпросително Гарион и повдигна красноречиво малката си блестяща кама.
— Не! — извика остро Ерионд.
Гарион се поколеба, после каза:
— Той има право, Сади. Не можем да убием беззащитен човек.
— Алорни — въздъхна Сади и вдигна поглед към небето. Мрачните черни облаци вече се разкъсваха. — Знаете, разбира се, че ако го оставим в това състояние, той бездруго ще умре. Ако се опитаме да го вземем със себе си, ще ни забави. Пък и не е необходимо да отбелязвам, че едва ли е човек, на когото бихме могли да имаме доверие.
— Ерионд — рече Гарион. — Защо не доведеш леля Поул? Трябва да се погрижим за раните му преди да му изтече кръвта. — Той погледна Белгарат, който отново бе приел човешкия си вид. — Имаш ли нещо против?
— Нищо не съм казал.
— Благодаря ти за това.
— Трябваше да го убиете още преди да се бе превърнал в човек — долетя от храсталака познат дрезгав глас. Белдин седеше на един дънер и дъвчеше сурово месо, върху което още стърчаха няколко пера.
— И въобще не ти дойде наум, че можеш да ни се притечеш на помощ, така ли? — изръмжа Белгарат.
— Вие се справяхте блестящо. — Гърбавият магьосник сви рамене, оригна се и хвърли остатъците от закуската си на вълчицата.
„Благодаря“ — отвърна учтиво тя и почна да яде. Гарион не беше сигурен дали Белдин я разбра, ала предполагаше, че схваща значението на поведението й.
— Какво прави този елдрак тук, в Малореа? — попита Белгарат.
— Всъщност не беше съвсем като истински елдрак — отвърна Белдин и изплю няколко мокри пера.
— Добре, но откъде малореанският гролим знае как изглеждат елдраците?
— Не слушаш какво ти приказвам, старче. Тук, във високите части на планините, има няколко такива същества — между тях и елдраците има далечна родствена връзка, ала не са еднакви. Нито са толкова големи, нито толкова хитри.