Братството на розата
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Богданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на розата». Краткое содержание книги:
Задоволството му се изпари, когато чу телефона да звъни. Специалният телефон — зеленият. Той беше подходящ за оранжерията, сложен върху поставката за саксии, близо до черния. Малцина знаеха номера му. Елиът се надяваше, че го търси точно определен човек. Въпреки че беше чакал напрегнато, той остави телефона да звънне още два пъти. Прочисти гласа си и вдигна слушалката:
— Ало?
— Ромул — каза измъчен глас. — Черен флаг.
Мъжът сякаш бе останал без дъх. Елиът допускаше, че телефонът в оранжерията се подслушва, затова той и хората му използваха предварително уговорени кодове. Ромул беше Сол. Черен флаг означаваше извънредно положение или по-точно, че защитата им е разбита и някой е мъртъв.
Елиът отговори:
— Дай си номера и аз ще ти се обадя след петнайсет минути.
— Не — избъбри Сол.
Елиът прехапа устни.
— Тогава ти ми кажи как да стане.
— Аз ще съм в движение, ти ми дай номер.
— Изчакай десет секунди — Елиът бръкна в сакото си и извади химикал и тефтер. Той написа номер, който знаеше, че Сол е запомнил:
967–876–9988
По-долу написа номер на телефонен автомат, за който бе убеден, че е сигурен:
703–338–9022
И след това извади горния от долния телефонен номер:
264–538–0966
Сол трябваше да извади този резултат от първия номер, който беше запомнил:
967–876–9988 — 264–538–0966 = 703–338–9022
И така се получаваше номерът на телефонния автомат, който Елиът бе запланувал да използва:
— След трийсет минути — съобщи рязко Сол.
Елиът чу щракването на слушалката. Остави телефона и се почувства напрегнат. Трябваше да изчака докато се овладее. Настояването на Сол той да му се обади, а не обратното, беше неочаквано, но не и фатално. Ще трябва да излезе и да намери безопасен телефон. Но ако Сол му бе дал номер, той щеше да го използва, за да определи телефона, от който се обажда. И тогава би могъл да прати екип на това място.
Сега трябваше да измисли друг начин. Съсредоточи се в розите си. Поклати глава, когато му хрумна решението.
Погледна часовника си и беше изненадан, че са изминали десет минути, откакто Сол затвори. Все още имаше време да отиде с колата си до телефона, който беше решил да използва. Той беше на външната стена на един супермаркет. След полунощ нямаше да има никой в този район. Ще се обади набързо, за да подготви капана. Една минута за инструкциите. После ще чака Сол отново да се свърже с него.
Когато изгаси лампите на оранжерията си, почувства моментно колебание. Седеше в тъмнината и си мислеше, че Сол бе изключителен и съжали, че трябва да го премахне. Но около Елиът имаше много превъзходни мъже, тъй че един повече или по-малко не би имал съществено значение.
Още нещо го тревожеше — начина, по който Сол избегна капана в Атлантик Сити. В крайна сметка какво от това, ако Сол беше по-добър отколкото Елиът предполагаше.
Залата за боулинг трещеше от удари и търкалящи се топки. Само на една трета от коридорите имаше играчи. „Рикис Ауто Парт“ вземаше превес над „Фърст-рейт Мъфлърс“.
Сол седеше на въртящия се стол, обърнат с гръб към щанда за закуски. Опитваше се да изглежда погълнат от играта, но в действителност изучаваше входа на залата.
Да не стои по улиците — твърде голям риск да бъде забелязан. Да избира обществени места — така ченгетата няма да го безпокоят. Да избере място, което не е претъпкано — трябва да има пространство за маневриране. И изход — служебната врата зад щанда.
— Да ви долея? — запита сервитьорката зад него.
Той се обърна към уморената жена, облечена в измачкан костюм. Тя държеше чайник с кафе.
— Не, благодаря. Изглежда приятелят ми няма да дойде.
— Затваряме — тя погледна часовника си над съда с мляко. — След пет минути.
— Какво ви дължа?
— Осемдесет цента.
Той й подаде долар:
— Задръжте рестото. Най-добре да се обадя и да разбера какво се е случило с него.
— Ето там — тя посочи телефонен автомат близо до витрина с топки за боулинг.
Беше измъчен и се надяваше усмивката му да изглежда убедителна. Бе казал на Елиът, че ще се обади отново след тридесет минути. Пъхна монетата в процепа и натисна бутона за телефонистката. Продиктува й номера, даден му от Елиът. Код от района на Вирджиния. Съответният телефонен автомат би трябвало да е близо до Фолс Чърч, където живееше Елиът. Елиът нямаше време да пътува надалече.