Брулени хълмове
- Автор: Бронте Эмилия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брулени хълмове». Краткое содержание книги:
— Пуснете ме да вляза! — пак проплака малкото същество.
То продължаваше упорито да стиска ръката ми и ме подлудяваше от страх.
— Как да те пусна! — казах накрая. — Първо ти ме пусни, ако искаш да те пусна вътре.
Пръстите се поотпуснаха, а аз изтеглих ръка през дупката, набързо натрупах книгите пред отвора и запуших уши, за да не слушам отчаяния зов. Трябва да съм държал ушите си запушени към четвърт час; но в същия миг, когато отново нададох ухо, пак дочух тъжното вайкане.
— Махай се! — викнах аз. — Няма да те пусна да влезеш, та ако ще и двайсет години да ме молиш.
— Има вече двайсет години — заоплаква се гласът. — Двайсет години… От двайсет години съм изоставено дете!
При тия думи дочух леко драскане отвън и натрупаните книги се размърдаха, сякаш някой ги бутна напред. Опитах се да скоча, но не можах да се помръдна от мястото си и високо изкрещях в пристъп на страх. Смутих се, като разбрах, че не бях извикал само насън. Някой се приближаваше с бързи стъпки към вратата на стаята ми, разтвори я с енергичен тласък и малка светлинна заблещука през квадратите в горния край на леглото. Все още седях разтреперан в завивките и започнах да изтривам потта от челото си. Неканеният гост сякаш се колебаеше и промълви нещо на себе си. Накрая той запита почти шепнешком дали има някой в стаята, като явно не очакваше отговор. Реших, че ще сторя най-добре да издам присъствието си, защото познах Хийтклиф по гласа и се опасявах, че ще почне да търси навред, ако мълча. Именно с това намерение се обърнах и отворих капаците. Няма скоро да забравя как му подействува тази моя постъпка.
Хийтклиф стоеше по риза и панталони близо до вратата с капеща свещ в ръка, а лицето му бе по-бяло от стената зад него. При първото изскърцване на дъбовите дъски той се сепна, сякаш бе разтърсен от електрически ток. Свещта отскочи от ръцете му и падна на няколко стъпки пред него, а той бе тъй развълнуван, че едва можа да я вдигне.
— Аз съм вашият гостенин, господине — обадих се в желанието си да му спестя унижението, че е разкрил страхливостта си. — Имах нещастието да извикам в съня си поради ужасен кошмар. Съжалявам, че ви обезпокоих.
— Ах, дявол да ви вземе, господин Локууд! Бих искал да сте в… — започна домакинът и остави свещта върху един стол, понеже не беше в състояние да я държи спокойно. — И кой ви настани в тая стая? — продължи той, забивайки нокти в дланите си и стискайки зъби, за да възпре треперенето на челюстите си. — Кой ви вкара тук? Иде ми да го изхвърля още сега от къщата!
— Зила, вашата прислужница — отвърнах аз, после скочих на пода и почнах бързо да навличам дрехите си. — И да я изпъдите, все ми е едно, господин Хийтклиф, защото тя напълно си го заслужава. Предполагам, искала е за лишен път да се увери, макар и за моя сметка, че в тая стая витаят духове. А тя наистина гъмжи от привидения и таласъми. Уверявам ви — основателно я държите заключена. Никой няма да ви бъде благодарен за възможността да подреме в такава бърлога.
— Какво искате да кажете? — запита Хийтклиф. — И какво правите сега? Легнете и изкарайте нощта, понеже и без това сте тук, но, за бога, не повтаряйте тоя ужасен вик. Нищо не би могло да ви извини, освен ако някой ви прерязваше гърлото.
— Ако това малко демонче бе успяло да се вмъкне през прозореца, то сигурно щеше да ме удуши! — рекох в отговор. — Нямам намерение отново да се излагам на преследванията на гостоприемните ви прадеди. Нали преподобният Джейбс Брандеръм е бил ваш сродник по майчина линия? И оная кокетка Катрин Линтон, или Ърншоу, или каквото и да е било името й, тя трябва да е била много непостоянна малка проклета душичка! Тя ми каза, че броди по земята вече двайсет години — навярно справедливо наказание за нейните смъртни грехове.
Едва що бях изрекъл тия слова и си спомних, че в книгата името на Хийтклиф бе свързано с името на Катрин, а това бе напълно щукнало из паметта ми, преди да бъда събуден по тоя начин. Изчервих се поради несъобразителността си, но с нищо друго не показах, че съзнавам грешката си, а после побързах да добавя:
— Право да ви кажа, господине, прекарах първата част от нощта в…
И не довърших мисълта си. За малко не казах „в прелистване на тия стари книги“, но това би показало, че съм запознат не само с печатното, но и с ръкописното им съдържание, затова се поправих и продължих: