Брулени хълмове

Ах, колко много се отегчих! Как се въртях и прозявах, и клюмах, а после пак се съвземах! Как се щипех и убождах, и търках очи, и ставах прав, и отново сядах и посбутвах Джоузеф да ми каже дали изобщо ще свърши някога! Писано ми било да чуя всичко докрай. Най-сетне той стигна до „първия от първите седемдесет“. В тоя критичен момент ме обзе внезапно вдъхновение. Нещо ме подтикна да стана и да изоблича Джейбс Брандеръм като човек, извършил онзи грях, който никой християнин не е длъжен да прощава.

— Господине — възкликнах аз, — тъй както стоя тук, между тия четири стени, без да мръдна от мястото си, изслушах четиристотин и деветдесетте глави на вашата беседа и ви простих за тях. Седемдесет пъти по седем грабвах шапката си и се канех да си вървя и седемдесет пъти по седем пъти вие неуместно ме заставяхте да седна отново на мястото си. Но четиристотин деветдесет и един пъти е вече прекалено много. Другари-мъченици, нахвърлете се върху него! Съборете го, смажете го на-прах, та това място, в което се е подвизавал досега, никога вече да не види неговия лик!

— Ти си човекът! — викна Джейбс след кратко тържествено мълчание, облягайки се на възглавницата на амвона. — Седемдесет пъти по седем ти разкриви лицето си в прозявки, седемдесет пъти по седем аз се посъветвах с душата си. Ето, това е човешка слабост; и това също може да бъде простено! „Първият от първите седемдесет“ дойде. Братя, накажете го тъй, както е писано. Тая чест се пада на всички божии светци.

При последната дума всички богомолци се втурнаха вкупом към мен, размахвайки поклонническите си тояги; и понеже нямах никакво оръжие, с което да се защитя, сборичках се с Джоузеф, най-близкостоящия и най-жесток измежду нападателите ми, за да му отнема тоягата. Понеже се стекоха толкова много хора, няколко мочуги се кръстосаха във въздуха; насочени към мен удари се стовариха върху други глави. Скоро целият параклис почна да кънти от удари и контраудари. Всеки вдигаше ръка срещу съседа си; и в нежеланието си да стои със скръстени ръце, Брандеръм изля цялото си усърдие в истински дъжд от силни удари по дъските на амвона, а те отекнаха тъй остро, че най-сетне се събудих, за мое най-голямо облекчение. И какво в същност ме бе накарало да сънувам тая невъобразима врява! Какво бе изпълнявало ролята на Джейбс в побоя? Само клончето на една ела, което се удряше в решетката на моя прозорец поради напора на виещия вятър и потрепваше по стъклото със сухите си шишарки! Ослушах се за миг, още обзет от съмнение, и открих причината, после се обърнах и задрямах, но пак почнах да сънувам — дори още по-неприятни неща, отколкото преди, ако това изобщо бе възможно.