Синята дама
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синята дама». Краткое содержание книги:
Всички романи на Сиера имат една „скрита“ цел: разбулването на исторически загадки въз основа на реално съществуващи документи и задълбочена проучвателска работа. Една от книгите му — „Тайната вечеря“, е бестселър в целия испаноезичен свят и е преведена в 37 страни. А книгата му „Синята дама“ се радва на широк читателски интерес в 40 държави, сред които са САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия, Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Полша, Корея, Румъния, Нидерландия, Гърция, Сърбия, Словакия, Португалия, Литва и много други.
Хавиер Сиера е първият испански автор, влязъл в Топ 10 на престижната бестселърова класация на Ню Йорк Таймс под номер 6 с романа си „Синята дама“.
Преди да спрат да починат, фотографът вече бе разбрал от какво се вълнуваше Карлос. „Предчувствие“, „невероятно съвпадение“ между намирането на медальона и съобщението за някаква Света плащаница в планините Камерос… Но все пак нещо не се връзваше. И точно преди да стигнат до земите на Риоха, Хема проговори за пръв път.
— И мога ли да знам защо изостави другите си проучвания заради такава глупост? — рече той внезапно. — Да преследваш разни копия, копия на реликва! А това с медальона наистина не мога да го преглътна.
Фотографът успя да вбеси приятеля си.
— Какво имаш предвид?
— Знаеш… Откакто те познавам, си избягвал религиозните, духовните, мистичните новини. Просто ги оставяше на други. Защо не и тази? Какво ти става? Какво трябва да знам?
Карлос остана сериозен, без да откъсва поглед от шосето.
— Не знам.
— И какво стана с въпроса за телепортациите? — Фотографът си знаеше своето. — Помниш ли хората, при които ме заведе, дето казаха, че навлезли в гъста мъгла и се озовали на не знам колко километра разстояние оттам? Не в Севиля, където се изгубих. Ония бяха в Саламанка. А нощта, която прекарахме в Аликанте, обикаляйки нагоре-надолу по национален път 340, да търсим „нещо“ да телепортира колата ни? Или онзи свещеник от Венеция, който ни каза преди месеци, че познава хора, способни да се връщат в миналото, на стотици километри от мястото, където се намират, и да хвърлят поглед на което и да било историческо събитие? Още помня какво ти костваше да изкопчиш от него едно малко изявление!
— Това са различни неща, Хема — възрази той вяло.
— А може би не са. Но все пак е по-интересно, отколкото да търсиш фалшиви плащаници!
Карлос се намръщи. Наистина от известно време бе зарязал другото проучване: през последните месеци упорито интервюираше свидетели, които твърдяха, че са преживели телепортации. Хора, които казваха, че както пътували в някой район със слаб трафик, нещо се изпречвало на пътя им. В повечето случаи това била внезапно изникнала стена от мъгла по шосето, но в други „нещото“ било само полазване на тръпки или някаква светлина — като светкавица на фотоапарат. И след туй всичко се променяло: шосето, пейзажът, пътят… Всичко!
За по-малко от година откри към двайсетина души, които му разказваха всъщност едно и също. Говори с пилоти от авиацията, със свещеници, търговски пътници, шофьори на камиони и дори с бившия съпруг на една известна певица. Успя дори много типично за него — да установи законите, които, както предполагаше, определяха поведението при тези инциденти. Карлос знаеше, че това е най-добрият начин да излезе от кризата: ако успееше да се приближи до свръхестественото и да го „капсулира“ в някаква рационална и научна визия, може би щеше да открие този неуловим Програмист и да успее да го интервюира. Някой ден… казваше си.
Но журналистът се надцени. Скоро се оказа, че проучването не е по силите му. Предвидените за списанието фондове се изчерпиха и работата замря.
Почувства, че се е провалил. Не беше успял. И Хема го знаеше.
— Щом беше така запален по това, защо го изостави?
Карлос го погледна с крайчеца на окото, намали скоростта, мина на трета и отвърна неохотно:
— Ще ти кажа, та да ме оставиш на мира. Заради два исторически факта. Смятах, че разполагам с нещо важно. Това бяха две древни истории за случки, подобни на тези, които събирах. Но не открих никаква следа за тях по време на проучването си. Накрая се убедих, че събирам градски фолклор без никакъв смисъл, и се отказах. Това достатъчно ли ти е?
— Я стига! Никога не си ми го казвал. Какви бяха тия случаи, дето те накараха да се откажеш?
— Не съм се отказал съвсем! — възрази той. — Първият беше с един испански войник през XVI век. Според легендата той бил изпратен в Манила, във Филипините, но мигом се озовал на площада в град Мексико…
— И кога станало това?
— Датата е почти единственото, което установих точно: на 25 октомври 1593 година.
Хема се размърда на мястото си. Момчето притежаваше необикновена памет за имена, цифри и места.
— Представяш ли си? Този копиеносец е прекосил петнайсет хиляди километра по суша и вода за няколко секунди и се е озовал на другия край на света, без изобщо да може да обясни как е станало.
— А вторият случай?
— Той е още по-впечатляващ: само четирийсет години след „полета“ на войника една испанска монахиня — на име Мария Хесус де Агреда, била разпитвана от Инквизицията заради честите й посещения в Ню Мексико. Била обвинена, че покръстила някои индиански племена край Рио Гранде, прелитайки незнайно как между Испания и Америка. Странното е, че в манастира й изобщо не забелязвали отсъствията й.