Богът от ледовете
- Автор: Цибел Йо
- Серия: maddrax – die dunkle zukunft der erde #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Богът от ледовете». Краткое содержание книги:
Държите в ръце една от най-сполучливите поредици в Европа и света — многотомната поредица за Командир Матю Дракс или Маддракс, както ще го наричат в бъдещето неговите врагове и приятели.
Благодарение на труда на петима писатели книгата е станала една от най-добрите саги за бъдещето ни след катастрофата от 2012 година. Нещо, което е твърде възможно да се случи, ако се позовем на предсказанията на маите, другите древни народи и Нострадамус.
Командир Матю Дракс се озовава в едно наистина мрачно бъдеще и се мъчи да проумее постапокалиптичния свят. Човешката раса вече не е венец на творението. Всичките й усилия са съсредоточени В борбата за чисто физическото оцеляване сред конкурентите по разум — мутантите, наследените от нашия век оръжия, вечните човешки взаимоотношения, както и правилото „Човек за човека е вълк“ дори когато е на път да изчезне като вид от дълбоко наранената ни планета. Но нека да ви оставим да си съставите собствено мнение.
Ще добавим само факта, че в Европа поредицата за Маддракс е МНОГО ПОПУЛЯРНА и с голям тираж. Да се надяваме, че и в България ще бъде същото.
Приятно четене!
Но бързо се отказа. Просто нямаше сили да продължава да си блъска главата.
„Трябва нещо да ядеш — помисли си той. — Организмът ти има нужда от калории, за да се стабилизира.“
Бавно се обърна. Съвсем бавно, та болките да бъдат по възможност най-слаби. Всеки по-нататъшен пристъп на болка би могъл да го доведе до загуба на съзнание.
Протегна дясната си ръка назад между гърба си и облегалката. Там в катапултиращата се седалка беше поставена една част от спасителния пакет. Основната част се намираше в контейнер в самата седалка. Трябваше да се добере до сухите блокчета шоколад. Със сняг би могъл да ги сдъвква и преглъща.
„Трябва да направя всичко, за да издържа — помисли си той. — Да издържиш, докато те открият.“
В спасителния пакет имаше и пеленгаторен предавател.
„Ами ако вече няма кой да те открие…?“
Мат се опита да не обръща внимание на циничния глас в главата си. Най-сетне пръстите му напипаха пакета със сухата храна. Измъкна го откъм гърба си. Изнемощял, затвори очи и се насили да диша спокойно и дълбоко. Гадеше му се. Отвори очи, за да не изпадне в несвяст.
Две сенки се движеха над снежното плато пред отсрещната ледена стена. Мат първоначално помисли, че това е зрителна измама. Наблюдаваше ги спокойно и чакаше да се разпаднат, както се бяха появили.
Но не се разпадаха. Приближаваха се. Мат различи сивочерни кожи, дълги голи опашки, изправени уши и дълги муцуни.
„Кошмар — промърмори той. — Пак някакъв кошмар, нищо повече.“ Опита се да се събуди. Като дете баща му бе му обяснил как се прави това: по време на съня задържаш дишането си и отваряш очи. Много широко.
Нищо не помогна. Двете космати фигури продължаваха да се придвижват по снежното плато. Бяха отдалечени на по-малко от двеста метра.
Мат видя, че вървят изправени. Че от време на време се спират и сочат към него. Изглеждаха като гигантски изродени плъхове.
„Вие ти се свят — помисли си той. — Имаш температура…“
Когато накрая чу скърцането на снега под краката на плъхоподобните фигури, беше твърде сигурен, че не сънува и че не е изпаднал в трескаво бълнуване.
Студена пот се стичаше по лицето му. Дишаше лудешки задъхано. Със странна разсъдливост Мат прецени, че пулсът му се е повишил на сто и двайсет удара в минута. Зъбите му тракаха толкова силно, че вероятно се чуваше чак до двете фигури.
Ръката му опипа рамката на пилотската седалка. Трябваше да отвори контейнера със спасителния пакет. Там имаше автоматичен пистолет с двайсет патрона и два резервни пълнителя.
Отново през гръдния му кош премина режеща болка. Мат се опитваше да диша бързо с изплезен език, за да я овладее.
Въртележката в мозъка му се задвижи все по-бързо и по-бързо. Двете черни фигури се мержелееха пред очите му. Сякаш се разпадаха.
„Значи все пак е било сън“, помисли си Мат. Усещаше, че съпротивителните му сили угасват. Заля го безпаметство и някакъв черен висок прилив, който нахълта в него…
Крачеха в индианска нишка през снежни полета, обледенени планински гребени и стръмни склонове.
Нямаха фреккойшер със себе си. Ездитните животни излъчваха силна миризма. Тараците можеха да ги усетят от голямо разстояние. А те обичаха месото на фреккойшерите повече от всичко друго. Зорбан искаше на всяка цена да избегне нападение на тараците над неговия разузнавателен отряд. Заради онези зверове вече бяха загубили седем животни. Твърде много. Всяко едно от тях беше незаменимо при транспортирането на оръжията, хранителните припаси и материала за палатките. И при пренасянето на бременните жени и малките деца.
Затова пък за търсенето на бога Зорбан им беше предоставил снегоходки. Бяха изплетени от зелено дърво и бяха прикрепени под подметките на ботушите им. Така човек не затъваше в снега. Бяха научили този трик от чужда орда, която живееше по северните склонове на снежната планина.
Балоор вървеше начело на отряда търсачи. Носеше на рамо бойната си секира с дълга дръжка. Следваха го синът на вожда и Аруула. Двамата бяха завързали на гърба си кожените ножници на мечовете си. Двама от воините зад Аруула бяха въоръжени с лъкове, третият — с копие и приспособление за мятането му.
Всички бяха загърнати в космати кожи. Всички освен Балоор, който както винаги, носеше кафявата си, изтъркана кожена дреха.
Мъглявото петно на слънцето беше в зенита си, когато стигнаха до високо плато. Оттук можеха да наблюдават на юг безброй тесни долини и някои склонове и разклонения на ледници. Никъде не се виждаше синята огнена птица.