Да се влюбиш в негодник
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: malory-anderson family saga #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да се влюбиш в негодник». Краткое содержание книги:
С помощта на Джереми и неговата братовчедка Реджина, Дани се превръща в истинска дама. Независимо от силните и непознати за нея чувства, които Джереми разгаря в душата й, тя отказва да бъде нещо повече от негова помощница, защото знае, че той не харесва брака. Променена, подобно на Пепеляшка, тя се представя за новата любима на Джереми, за да му помогне да избегне назряващ скандал. Обаче някои високопоставени особи започват да твърдят, че Дани им изглежда особено позната. Всички се питат коя всъщност е Дани и това поставя под риск не само шанса й да завладее сърцето на Джереми, но и собствения й живот.
Те бяха четиринадесет в момента, и живееха в една порутена къща, за която Дагър плащаше наема. Бяха сменили много къщи като тази през годините, дори няколко изоставени сгради, когато нямаха достатъчно пари да плащат наема.
Дагър никога не се задържаше на едно място за дълго. Сегашната къща имаше четири стаи: кухня, две спални, и голяма всекидневна. Дагър беше задържал една от спалните за себе си. Момичетата взеха другата спалня за да спят, или да работят в нея, ако бяха достатъчно големи за да започнат да го правят. Всички останали спяха в голямата всекидневна, включително и Дани.
Имаше един малък заден двор. Въпреки че в него не растеше трева, за малките деца беше хубаво да си играят в него. Дани обичаше да се забавлява там, докато не разви ненавист към мръсотията. Къпането не беше любимото й занимание, поне не и общите бани, провеждани веднъж седмично в кухнята. Вместо това, тя се спускаше към реката когато можеше. И дъждът стана неин приятел.
Луси беше единствения й довереник. Тя не хвана сифилис, както се опасяваше, но и не спря да продава тялото си, по настояване на Дагър. Дани разбираше неговата логика, въпреки че не я харесваше. Бидейки красива жена, Луси печелеше много повече предлагайки тялото си, въпреки че, предпочиташе да краде. Обаче джебчията трябва да е почти невидим за своята жертва, а Луси не беше такава, и по какъв друг начин можеше да припечелва тогава?
Дагър беше най-стария сред тях, затова се подразбираше, че е техния лидер. Имаше само няколко правила, когато започнаха работа и никой нямаше нищо против тях. Но Дагър явно мислеше, че ако не измисля нови и нови правила никой нямаше да го взима на сериозно. Дани никога не спореше с него. Правеше това, което й наредяха, без да се оплаква. Очите на Дагър бяха остри и пронизващи и Дани се съобразяваше единствено с него, защото като изключим Луси, той беше единствения, който присъстваше в деня на пристигането й, и евентуално би му дошло на ум да сметне годините й — и да се чуди защо двадесетгодишен мъж все още има лицето на дванадесетгодишно момче.
Самият той беше приблизително тридесетгодишен, а все още се разправяше с банда сираци, а можеше отдавна да си е тръгнал. Повечето от тях го правеха когато пораснеха, искайки повече от това, което бандата предлагаше, искайки да имат правото да задържат каквото откраднат, вместо всичко да отива при Дагър, който купуваше храна, плащаше наема и носеше вкъщи от време на време някоя дреболия, за да ги зарадва. Той можеше да се заеме с по-доходоносни престъпления, но не го правеше.
И Дагър беше добър, дори когато се заяждаше. Още преди години Дани стигна до извода, че той има добро сърце, скрито някъде в мършавите му гърди. Като лидер, той може би смяташе, че трябва да е твърд и непреклонен. Но тя предполагаше, че не вижда себе си само като техен главатар, ами се възприемаше и като техен баща. И затова не си беше тръгнал. Много сираци си бяха тръгвали, но и много се бяха присъединявали през годините. Тяхната бройка не надвишаваше двадесет, но и не падаше под десет. Винаги имаше някой, който се нуждае от грижи.
Правило номер едно на бандата беше никога, абсолютно никога да не се краде от дома на джентълмените. Това беше най-сигурния и бърз начин да бъдат хванати от ръцете на властта, които идваха първо в гетата да търсят виновниците. Ако откриеха къща пълна със сираци, които не бяха официално обявени, това щеше да бъде пълна катастрофа. И ужасните истории, които Дагър разказваше за истинските сиропиталища, бяха достатъчни за да наложат спазването на това правило. Дани щеше да наруши това правило тази вечер.
Всъщност, обирането на джентълмените не беше забранено. Но те биваха ограбвани само в случай, че се намираха навън, на улиците, в кръчмите, в магазините, докато пазаруват, и беше малко вероятно да забележат, че им липсват няколко монети, но ако все пак им направеше впечатление смятаха, че просто са ги оставили случайно или са ги изхарчили, без да си спомнят.
Второто правило, на което всички те се подчиняваха безусловно, беше, че те поддържаха собствените си територии и никога не биха се отклонили, за да крадат из места, които не познават. Дагър определяше на всеки дадена зона и я сменяше веднъж седмично, така че местните жители да не могат да разпознаят никой от тях. Дани нарушаваше и това правило.
Друго правило засягаше само нея и малцина други, откакто тяхната възраст и височина ги беляза и вече не бяха деца. Логиката беше, че като по-високи, ще им трябва по-малко време, за да прострат ръцете си до нечий джоб. Затова когато достигнеха известна височина, те преминаваха в класа „само специфична работа“, което означаваше, че те няма да крадат по собствено желание, а само когато Дагър ги изпращаше да свършат това. Дани определено нарушаваше и това правило.