Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
— Надявам се, че не сме, уважаема.
— Къде се буташ бе, свалячо! Дамата не говори на теб! — внезапно писна драконът и в следващия миг вече преливаше от любезност. — Не сме никакви роднини, мила! Нито кръвни, нито по сватовство! Но мисля, че бихме могли да станем. Нищо не ни пречи бързо да оправим тази грешка на природата.
— Опалааа! — лъхна откъм лъвицата вълна на задоволство. — Изглежда Тифончо най-сетне си намери еша.
След разговора с Хък Ана-Мария беше решила, че ще успее да възприеме, анализира и осъзнае законите край границата само ако изключи разума и се отдаде напълно във властта на чувствата си — все едно, че отново е попаднала в пустинята на родната си планета. Щом развихрените й емоции стигнаха до границата на възприятията, тя ловко успя да ги пренастрои по каноните на бездушната компютърна логика — все едно, че общуваше с любимия си компютър на Земята. И в мига, щом се опря на електронния здрав разум като на патерица, бързо откри единствения начин да общува с друго съзнание в този шантав свят, без мислите й по неволя да се изливат на всеослушание под формата на емоционални излишества.
Ана-Мария тутакси изпробва откритието си, като скришом помоли Златната рибка да й изпълни едно желание. Все пак накрая трудно сдържаните й емоции избиха и тя не можа да скрие задоволството си, че опашатата митничарка се влюбва в нейния Тифончо.
— Тифон ли рекохте, госпожо? Нали не намеквате, че този симпатичен млад господин ми е дядо. Ще бъде много жалко.
— Прости й, миличка — великодушно се застъпи за лъвицата драконът. — Дамата до мен просто не може да казва ръ. Никакъв Тифон не съм, а Трифон Страшни, властелинът на Тилилейските гори. А ти трябва да си дъщерята на многоуважавания Цербер от съседното царство на мрака.
От вълнение триглавото, опашато съзвездие затрепери като вълшебно видение в маранята на Тартар, с което явно пристъпи всички административни разпоредби, защото върхът на Кьолнската катедрала побърза да въведе ред в разпасаната си команда:
— Странно как една липсваща нула може така драстично да наруши процедурата. Уважаеми дами и господа, пътуващи търговци, моля ви, не обръщайте внимание на противоречивите възгледи на колегата ми. Бедата при него е, че той не е истинска личност, а събирателен образ — дойде си пак на думата катедралният връх. — От вас се иска да минете през стандартната проверка. Успеете ли да сторите това, признавам, ще сгреете старческата ми душа и на мига тогава вдъхновен извикал бих: „Постой, ти тъй си хубав!“.
Хък се засмя. И най-мрачните му очаквания се оправдаха. Изглежда източният мъдрец, който грееше като турския държавен герб, ама с повечко звезди и в зелено, се докачи от намека на началството за душевните си несъответствия, защото се амбицира и тутакси делово предложи:
— Добре. Да започнем с най-младичкия. Ония, дето не влачи никакво тяло. Този случай ми изглежда най-лесен за разрешаване. Е, младежо, как ще докажеш, че не пренасяш контрабанда?
Хък бе готов да се закълне, че ако полумесецът имаше очи, на един дъх щеше да изпие с тях светената вода в буркана барабар със Златната рибка и стъклениците.
— Много лесно, уважаеми — ухили се драконът. — Предполагам, че такъв виден мъдрец като тебе лесно би оборил твърдението, че Златната рибка не е на този, който я улови.
— Хм! — рече полумесецът след кратко замисляне. — Ами за светената вода какво ще кажеш?
— Сам си я направих — гордо излъга драконът и омайно се усмихна на митничарката. — Просто сипах в чешмяната вода малко сребро да убие микробите. Пък и, нали разбирате, Златната рибка си пада по сребърните накити. Женска й работа!
— Умничък ми се вижда този младеж — дълбокомислено рече полумесецът.
— И е голям красавец — не се стърпя и добави извън процедурата триглавото, опашато съзвездие.
Хък се уплаши холографното чудовище да не се взриви от гордост. Толкова се беше надул пустият му дракон. Изглежда той беше взел да става симпатичен и на митничаря, защото изведнъж полумесецът зададе подсказващ въпрос:
— Ами тия души, синко, дето си ги затворил в стъклениците, сигурно ги носиш в Лоното на живота?
— Да, дълбокоуважаеми. Телата им нещо се скапаха, та си рекох, защо да не им направят нови, та да не се мъчат хорицата.
— Налага се с удоволствие да призная — въздъхна митничарят, прескочил първата графа от процедурата, че поне този младеж не е контрабандист. А имал ли си някога материално тяло, млади момко?
— Не, уважаеми Настрадин ходжа.
— Охо, ти ме познаваш! Трябва да ви обърна внимание, колеги, че младежът има и добри обноски. Ами я сега да видим как си се пръкнал на белия свят, любезни?