Знакът на еднорога [bg]

С две думи, яздих цяла нощ. Прехвърлих билото и много преди зазоряване започнах спускането си. Планината зад гърба ми сякаш ставаше все по-огромна, но, разбира се, тогава беше най-подходящият момент за това. Тази страна на хребета беше покрита със зеленина, през която минаваха хубави пътища, а тук-там се виждаше и по някоя къща. Значи всичко ставаше според моите желания.

Ранна утрин. Намирах се в полите на планината и дънките ми се бяха превърнали в панталон с цвят каки, а якето — в ярка риза. Пред мен върху коня беше метнато леко спортно яке. Високо в небето реактивен самолет оставяше диря от единия хоризонт до другия. Наоколо се носеха птичи песни и денят се очертаваше слънчев и топъл.

Горе-долу в този момент чух да се произнася името ми и отново усетих, че някой ме търси с моята Фигура. Спрях на място и отговорих:

— Да?

Беше Джулиан.

— Рандъм, къде си? — попита той.

— Доста далече от Амбър — отвърнах аз. — Защо?

— Чувал ли си се с някой от другите?

— Скоро, не. Всъщност, вчера някой се опитваше да ме намери. Но бях прекалено зает в момента и не можех да разговарям.

— Аз бях. Тук възникна ситуация, за която е по-добре да си информиран.

— Къде се намираш?

— В Амбър. Напоследък се случиха разни неща.

— Какви, например?

— Татко го няма вече от необичайно дълго време. Никой не знае къде е.

— Правил го е и преди.

— Но не без да остави инструкции и да упълномощи хора. Винаги се е осигурявал в миналото.

— Вярно е — съгласих се аз. — Какво разбираш под „необичайно дълго“?

— Ами, повече от година. Ти изобщо ли не знаеше за това?

— Чух, че го няма. Жерар спомена нещо преди известно време.

— Тогава прибави и времето досега.

— Разбирам. Предприехте ли някакви действия?

— Там е въпросът. Просто се оправяме с проблемите, както дойдат. Жерар и Кейн така и така ръководят флотата, по нареждане на татко. Като го няма, те сами взимат всички решения. Аз отново предвождам патрулите в Ардън. Няма централна власт, обаче, за да отсъжда споровете, да преценява политиката, да говори от името на целия Амбър.

— Значи имаме нужда от регент. Предполагам, че можем да хвърлим жребий.

— Не е толкова просто. Ние смятаме, че татко е мъртъв.

— Мъртъв ли? Защо? Как ви хрумна?

— Опитвахме се да го намерим с неговата Фигура. Вече от половин година се мъчим всеки ден. Нищо. Ти какво мислиш?

Кимнах.

— Може и да е мъртъв. Иначе сигурно щеше да намери начин да даде някакъв знак. И все пак, не изключвам възможността да се намира в беда — например, да е затворен някъде.

— Килиите не са в състояние да спрат Фигурите. На тях нищо не може да им попречи. Той щеше да извика за помощ в мига, в който влезехме в контакт.

— Не споря, така е — подкрепих го аз, но си помислих за Бранд. — И все пак, ако нарочно отказва да се свърже с нас?