Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Майка и я изгледа с облекчение.
— Умна постъпка.
— Преди да го погребем, Себастиан предложи да видим дали войникът не носи със себе си нещо ценно и ако е така, да го вземем, за да не отива нахалост под земята.
Една вежда се изви нагоре.
— И сторихте ли го?
Дженсън кимна. Извади парите от джоба си — не от онзи, в който пазеше бележката. Изсипа монетите в шепата на майка си.
— Себастиан настоя да взема всичките пари. Има златни марки. За себе си не остави нищо.
Майка и погледна богатството в шепата си, после стрелна с бърз поглед пътеката, където чакаше Себастиан. Приближи се към Дженсън.
— Щом е дошъл с теб, Джен, може би си мисли, че ще може да си върне парите по всяко време. Така спокойно може да се прави на великодушен и да спечели доверието ти. И да е достатъчно близо, за да може да вземе тези пари когато си пожелае.
— Помислих и за това.
Гласът на майка и омекна.
— Вината не е твоя, скъпа. Аз те държах далеч от хората и затова нямаш представа какви могат да бъдат.
Дженсън отклони поглед от очите на майка си.
— Себастиан е болен, майко. Има температура. Тръгна си, без изобщо да ме моли да преспи у дома. Просто ми каза довиждане. Както бе уморен и болен, си казах, че ако остане навън, може да не дочака утрото. Повиках го и му казах, че ако нямаш нищо против, ще го приютим в нишата при животните, където поне ще е на сухо и топло.
След миг мълчание Дженсън добави:
— Той каза, че ако не желаеш в къщата ти да преспи чужденец, ще те разбере и ще си тръгне.
— Нима? Е, тогава мога да кажа, че този човек е или много честен, или много хитър. — Впери в дъщеря си сериозен поглед. — Ти как мислиш?
Дженсън сключи пръсти.
— Наистина не знам, майко. Самата аз си зададох този въпрос, честно.
След миг се сети още нещо.
— Помоли ме да ти дам това, за да не се страхуваш от присъствието на непознат в дома си.
Дженсън извади ножа от колана си и и го подаде. Сребърната дръжка заблестя срещу нахлуващата през прозореца светлина.
Застинала в почуда, жената бавно вдигна оръжието в две те си ръце и прошепна:
— Добри духове…
— Знам — прекъсна я Дженсън. — Направо подскочих от страх, когато го видях за пръв път. Себастиан каза, че е прекрасно оръжие, което би било жалко да отиде под земята. Помоли ме да го задържа. За себе си остави меча и ятагана. Обещах му да ти дам ножа. Каза, че се надява с този нож да се чувстваш по-сигурна.
Майка и бавно поклати глава.
— Това ни най-малко не ме успокоява — само като си представя какъв човек се е навъртал наоколо. Никак не ми харесва тая работа, Джен. Никак.
По очите и личеше, че се тревожи за неща, доста по-сериозни от факта, че дъщеря и е довела в къщата им нечакан гост.
— Себастиан е болен, майко. Не може ли да остане да пренощува тук? Постарах се да разбере, че по-скоро той трябва да се страхува от нас, отколкото ние от него.
Майка и я изгледа с дяволита усмивка.
— Умницата ми.
И двете знаеха, че за да оцелеят, трябва да се държат една за друга, да играят отработените си роли, при това без много приказки.
Майката въздъхна, сякаш в миг осъзнала от колко много неща е лишена дъщеря и в живота си. Нежно я погали по косата и отпусна ръка на рамото и.
— Добре, скъпа — отрони най-сетне. — Нека остане.
— Ще го нахраня. Казах му, че задето ми помогна, ще получи топла вечеря.
Усмивката на майка и грейна още по-ослепителна.
— И вечеря ще има.
Най-накрая тя извади ножа от ножницата. Огледа го с критичен поглед, докосна острието, претегли го на ръка. Превъртя го между пръстите си, за да го усети по-добре.
Накрая го задържа върху разтворената си длан, загледана в буквата „Р“. Дженсън можеше само да гадае какво изпитва майка и, докато безмълвно разглежда емблемата на рода Рал.
— Добри духове!
Дженсън не каза нищо. Разбираше я. Това бе наистина ужасяващо.
— Майко! — прошепна тя и изтръгна другата жена от мрачните и мисли. — Почти мръкна. Може ли да отида да доведа Себастиан и да му покажа нишата?
Майка и прибра ножа и с усилие прогони нахлулите в главата и болезнени спомени.
— Да, няма да е зле да го доведеш. Покажи му къде ще пренощува. Запали му огън. Ще сготвя рибата и ще му сваря билки, за да смъкнем температурата. Остани при него, докато дойда. Не го изпускай от очи. Ще вечеряме там с него. Не искам да влиза в къщата.
Дженсън кимна. Докосна майка си по ръката и я спря, преди жената да е тръгнала към къщата. Толкова и се искаше да няма причина да го прави. Какво не би дала, за да не стоварва на плещите и такава грижа. Но нямаше как.