Шовинист
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шовинист». Краткое содержание книги:
Ваймс се изправя срещу твърде антипатични противници, които са решили да му видят сметката… и отгоре на всичко се смята, че те са „на негова страна“. Врагът може да се окаже още по-страшен. А неговият джобен Дезорганизатор го уверява, че сред нещата, които трябва да свърши днес, е вписано „Да умра“.
Но по-добре да не го прави, защото най-хитроумният изобретател и най-лукавият политик в света са потеглили към бойното поле с малък пакет, който гарантирано предотвратява всякакви битки…
Светът на Диска се впуска във война, в която са замесени армии от сардини, бойци, рибари, сепии и поне една от неизменните спътнички на войниците.
Две купчинки — една от ножове и една от тъпи инструменти.
В центъра на групата момчета, облечени в цветовете на две от най-гадните улични банди, капитан Керът тупкаше един надут свински мехур.
Полицай Шу се поколеба дали не следва да му се притече на помощ, но човекът изглежда се справяше с лекота.
— Ъ-ъ, капитане? — осмели се той.
— O, здравей, Редж! Ние тъкмо започвахме приятелска игра на футбол. Това е полицай Шу, момчета.
Петдесет чифта очи сякаш процедиха: „Ще те запомним, ченге.“
Редж заобиколи стената и очите забелязаха стрелата, която пронизваше нагръдника му и се подаваше няколко инча откъм гърба му.
— Възникна малка неприятност, сър. Мислех си, че е по-добре да ви уведомя. Взели са и заложник…
— Идвам веднага. Окей, момчета, ще трябва да ме извините. Играйте помежду си, става ли? И очаквам да ви видя всичките във вторник на спявката с пържени наденички.
— Ъхъ, господине — каза Артистичния Топуз.
— И ще помолим ефрейтор Ангуа да ви научи как се вие край лагерен огън.
— Да, върхът — каза Чувала.
— А сега, какво трябва да направим, преди да се разделим? — подкани Керът.
Скатовете и Мохоките се спогледаха срамежливо. Обикновено се изнервяха от дреболии. Да покажеш страх при каквито и да е обстоятелства се смяташе за недопустимо. Но под каквито и кланови правила да бяха отраснали, никое от тях не предполагаше появата на някой като Керът.
С изражения от типа „Ще-те-убия-само-да-си-казал-на-някого“, те вдигнаха палците на ръцете си на нивото на ушите и извикаха хорово:
— Уиб-уиб-уиб.
— Уоб-уоб-уоб — отвърна сърдечно Керът. — Окей, Редж, хайде да тръгваме.
— Как го правите това, капитане? — попита полицай Шу, когато се отдалечиха достатъчно.
— O, само си вдигаш палците. Но е задължително да не казваш на никого, защото това е наш таен знак.
— Но те са едни дребни главорези, капитане! Малолетни убийци! Злодеи!
— Да, малко са безочливи, но всъщност отвътре са прекрасни момчета, ако човек успее да ги опознае…
— Чувал съм, че те никога никому не са дали време да ги опознае! Господин Ваймс знае ли, че се занимавате с това?
— В известен смисъл — да. Казах му, че искам да организирам клуб за уличните деца и той каза, че това е чудесна идея, особено ако им организирам летен лагер на ръба на някоя много стръмна и по-ветровита скала. Но той винаги си говори така. Сигурен съм, че никога не го мисли наистина. Къде са тези заложници?
— Пак е при Вортин, капитане. Но… този път е по-лошо от обикновено…
Зад тях Скатовете и Мохоките се гледаха войнствено. След това всеки прибра оръжията си и се отдалечи предпазливо. Не че не искаме да се бием, сякаш казваха те. Просто сега имаме някои по-важни неща за вършене, така че ще си ходим, за да видим какви точно бяха те.
На доковете беше доста тихо — липсваха обичайните викове и общи брътвежи. Хората бяха прекалено заети да обмислят как да изкарат повече пари.
Сержант Колън и ефрейтор Нобс, облегнати на камара греди, гледаха как един човек изключително внимателно изписва името „Гордостта на Анкх-Морпорк“ на носа на близкия кораб. В един момент човекът установи, че е изпуснал „о“-то и полицаите лениво се наслаждаваха на реакцията му.
— Бил ли си по море, сержант? — попита Ноби.
— Ха! Не и човек като мене! — отговори Колън. — Не си падам да лъскам мачтата, момче, от мене да го знаеш.
— О-о, никога! — каза Ноби. — Никога не съм лъскал никакви мачти.
— Естествено!
— Винаги съм бил много чистоплътен в този смисъл.
— Пък и не знаеш какво точно означава да лъскаш мачтата, нали?
— Не, сержант!
— Означава да пътуваш по море. Човек просто не може да разчита на проклетото море. Когато бях малко момченце, прочетох книжката за детенцето, дето се превърнало в русалка, такива ми ти работи, и заживяло на дъното на морето…
— С мачтата…
— Именно! И беше прекрасно, като разговаряше с рибите и с розовите мидички и с другите работи. Когато отидохме на почивка в Куирм и аз видях морето, си помислих: ето, сега ще видите всички! И ако мама не беше достатъчно пъргава в краката, просто не знам какво можеше да се случи. Нали детенцето от книжката можеше да диша под водата, аз откъде да знам… Всичко това за морето се оказаха мръсни лъжи! То е само една голяма локва с раци вътре.