Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
— Внимавай! — прошепна той и продължи.
Биатрис се обърна бързо. Фигурата изчезна в сгъстяващия се мрак. Значи, помисли си тя, някои хора ме виждат. Загледа се нагоре към парапета.
— Аз не паднах — прошепна Биатрис и докосна главата си отстрани. — Блъснаха ме.
Тя подскочи, когато огромен мастиф със свирепи очи и олигавена муцуна се затича към нея. Застина ужасена, когато звярът скочи, но той само премина през нея и потъна в нощта. Биатрис забърза към вратата на кулата; движеше се толкова бързо, че едва когато влезе, осъзна, че е минала през вратата, без да я отваря. Седеше в подножието на спираловидното стълбище, което водеше нагоре към параклиса.
Затвори очи.
— Наистина съм мъртва — промърмори тя. Отвори уста, нададе ужасяващ сърцераздирателен писък и зачака. Онези в параклиса отгоре би трябвало да я чуят. Някой щеше да дойде, тичайки по стълбите. Но никой не се появи. Тя отново изпищя като душа в смъртна агония.
— Коя си ти?
Биатрис се обърна и погледна с отвращение гротескната фигура пред себе си. Той беше висок над два метра, с плоско, уродливо лице, хлътнали, набраздени бузи и малки бляскави очички под рошав храст от мръсна червена коса. Широк кожен колан опасваше издутия му корем и от него висяха ключове и кама. Ботушите му с високи токове имаха шпори.
— Аз сънувам — прошепна тя и отстъпи.
— Не, не сънуваш. — Той леко наклони глава. — Щом виждаш Черния Малкин, значи не сънуваш, а си мъртва!
Противната му усмивка се стопи, когато ужасяващ писък прониза нощта.
— Какво беше това? — попита Биатрис.
— Лейди Йохана. — На лицето му се изписа тъга. — И тя като теб, и като мен е една от Безплътните.
И той изчезна в стената към Полунощната кула, като подрънкваше с шпорите си. Биатрис се заизкачва по стълбите. Правеше го без усилие; нямаше нужда да спира, за да си поеме дъх. Когато зави за пореден път по спираловидното стълбище, нещо, подобно на монах в мръсно сиво расо, мина покрай нея. Тя зърна бледото му, изпито лице, но той явно не я забеляза.
Биатрис влезе в параклиса. Трупът й лежеше в ковчег, точно зад преградата между нефа и олтара. Отец Ейлред беше коленичил и се молеше. От останалите нямаше и следа. В светлината на примигващите свещи, лицето й изглеждаше бледо, ужасната рана на слепоочието й изпъкваше ярко. Биатрис погледна към дарохранителницата, в която стоеше Светото причастие. Разбира се, ако беше мъртва, добрият Бог щеше да й помогне.
Отиде до стълбите към олтара, възнамерявайки да докосне дарохранителницата, но златистите сфери, чиято ярка светлина беше забелязала долу на двора, наизскачаха навсякъде около нея. Те се събраха и издигнаха непреодолима стена между нея и олтара. Тя се притисна към тях. Почувства се затоплена и щастлива. Усети прекрасен аромат като от скъп парфюм. Далечна песен, смях на деца. Искаше да премине през тази стена от светлина, но не можеше. Вгледа се в нея и откри, че от сферите надничат лица. Детски лица, малки и красиви, косата обграждаше сребърни бузки и очи като сапфири. Притисна се отново, но горещината стана толкова силна, че трябваше да отстъпи.
— Спри дотук! — обади се глас от златната стена. — Не прекрачвай по-напред, докато не ти дойде времето.
Биатрис млъкна.
— Или, ако искаш — гласът се беше превърнал в шепот, — ако наистина го искаш, върви към светлината.
Биатрис направи стъпка напред, но откри, че не може да продължи. Не защото нещо я спираше, а защото си спомни за Ралф, за сватбения си ден, за разходката край самотния парапет и ужасния удар по главата.
Тя се завъртя на пета и изхвръкна от параклиса, слезе по стълбите и изскочи на двора. Там спря, разтревожена, притеснена. Изплака, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че никой няма да я чуе, че никой не може да я види. Така ли щеше да бъде винаги? Беше ли затворена в този странен свят завинаги? Нещо привлече погледа й — сребърен диск от светлина проблесна и изчезна.
Тъмни силуети се скупчиха около нея. Мислите забързано проблясваха през ума й. Сега нямаше проблеми със спомените. Майка й и баща й бяха умрели, когато беше малка, но сега ясно си ги спомняше. Милото, пълничко лице на майка й; баща й, който работеше като тъкач, застанал на вратата на някаква къща с парче плат, преметнато през ръката; денят, когато беше срещнала Ралф, хора, които беше познавала като дете. Сякаш живееше едновременно в миналото и в настоящето. Но тя не беше жива! Стоеше там, в роклята, която си беше облякла сутринта, след като беше измила ръцете и лицето си. Виждаше полите на роклята, маншетите, гривните на китката си, но никой друг не можеше да ги види. Затвори очи. Сега нямаше нищо освен мрак. Колко дълго щеше да трае това объркване?