Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Спокойно място, сър Хю, макар и да не е това, което изглежда…
— Така е с всяко абатство и всеки манастир! — отвърна Корбет, облегнат в нишата на прозореца и скръстил ръце. — Пък и с която и да е общност! Това се отнася дори до собственото ми семейство, Ранулф. Виж само напрежението, което може да се крие под повърхността в Лейтън. Море от проблеми, които — той се засмя — ни карат и двамата да търсим убежище в личните си покои!
Ранулф леко се изчерви. Имението Лейтън се управляваше от съпругата на Корбет, лейди Мейв, която беше родена в Уелс. Дребна, красива и русокоса, Мейв имаше лице на ангел и език, остър като бръснач. Когато господарката беше ядосана, Ранулф гледаше да си намери някаква работа в другия край на владението. Всички — чичо Морган, който бе техен постоянен гост, Корбет, Ранулф и дори Чансън, който рядко размишляваше, се бояха от дребничката лейди Мейв повече, отколкото от краля.
— Мислех, че се връщаме у дома! — изохка Чансън. Прислужникът имаше две дарби. Той можеше да укроти всеки кон и беше много привързан към децата на Корбет, Елинор и малкия Едуард. Макар да не беше хубавец, пък и да не блестеше от чистота, Чансън винаги бе източник на вълнуващи истории както за тях, така и за останалите деца в имението.
— Да — въздъхна Корбет. — Предполагаше се, че се връщаме у дома.
Той леко притвори очи. Бе се присъединил към краля в Норич, след като свърши онази работа в Съфък. Едуард му беше обещал да го освободи от задължения, а после от „Сейнт Мартин’с“ пристигна прашният и покрит с кал вестоносец. Кралят го помоли да се заеме с тази задача, какво можеше да стори Корбет?
— Убийство е, нали? — попита Ранулф, сядайки на едно столче.
— Убийство и при това майсторско — съгласи се Корбет. — Но доказването му и откриването на убиеца ще бъде трудно. Ще трябва да се поровим в мръсотията с дълга и остра пръчка. Абат Стивън беше странен човек в много отношения. Да, бе наистина свят и много учен, но беше и самодоволен и потаен — този прочут рицар, избрал попрището на духовник. Войник, който реши да прогонва демони.
— Демони! — възкликна Ранулф. Корбет слабо се усмихна:
— Да, Ранулф, нашият покоен абат беше официално назначен за заклинател. Викаха абат Стивън на помощ, когато различни хора твърдяха, че са обладани, и когато се говореше, че в някой дом има духове.
— Таласъми и елфи! — изсмя се Ранулф. — Цял легион дяволи бродят из „Уайтфрайърз“ и Съдърк, но те са от плът и кръв. Злокобните им дела биха посрамили дори уважаващ себе си демон. Вие не вярвате в такива безсмислици, нали?
Корбет сви устни. Ранулф го гледаше недоверчиво, а смаяният Чансън стоеше захласнат. Както често бе споделял с Ранулф, той не обичаше нищо повече на света от мрачни разкази за вещици, магьосници и чародеи.
— Ами да, сър Хю, това са истински глупости!
— И да, и не — бавно отвърна Корбет. — Ранулф, аз съм верен син на светата ни майка църквата, какъвто си и ти.
— Но сте също и възпитаник на Оксфорд, опитен в логиката. Вие работите с доказателства, и това също трябва да се докаже.
— Но аз мога да ти дам доказателства! — възрази Корбет. — Ранулф, помисли си нещо.
Секретарят на Зеления восъчен печат затвори очи.
— Е, за какво си мислиш?
— За сладката Амейша — ухили се Ранулф. — Баща й има кръчма на пътя извън Лейтън.
— И виждаш ли я?
— О, да, господарю.
— Но аз не я виждам. Ранулф отвори очи:
— Ами да, разбира се, защото тя е само образ в моята глава. — Значи, за мен тя е невидима. — Корбет се разгорещи на тази тема. Той обичаше такива спорове. Спомни си бурните дни в колежите на Оксфорд, пренията и диспутите, сблъсъка на разум и остроумие. — Онова, което искам да кажа, Ранулф, е, че в нашите собствени преживявания има зло, видимо и невидимо. Наистина, следвайки великия Платон, аз бих казал, че това, което е видимо, произхожда единствено от онова, което е невидимо!
Ранулф гледаше Чансън, който тихичко се кискаше.
— Дървото е видимо! — парира той.
— Но то е израсло от онова, което е трудно видимо и, ако развия мисълта си по-нататък, бих казал, че дървото е плод на Божия промисъл. Същото е и с човека: той се заражда в женската утроба, но е роден от любов, една представа, съществувала, преди да се роди.
— Или от страст?
— Или от страст — съгласи се Корбет. — Обаче моята хипотеза може да се приложи към всичко. — Той посочи един гоблен, на който бе представен свети Антоний, проповядващ на птиците. — Преди да е съществувала тази картина, някой трябва да я е замислил, да е имал идея. Той или тя са мислили какви цветове да използват, как да бъде изобразена сцената.