Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Приорът Кътбърт каза, че най-любезно ви кани да се присъедините към нас в църквата. Той би желал да бъдете наш гост в трапезарията. Иначе бихте могли да се храните тук долу.
— Още оплакваш абата, нали? — попита Корбет. — Влез, момко.
Той посочи с ръка едно столче.
Корбет още не знаеше какво да мисли за това абатство. Всичко беше чисто, спокойно, подредено и хармонично. Братята изпълняваха задълженията си. Приорът Кътбърт бе протестирал, но изглеждаше доста почтен и способен. Брат Пердитус беше съвършен домакин. Но въпреки това Корбет усещаше инстинктивно някаква опасност. Веднъж, когато воюваше в Уелс, се бе озовал на обляна от слънцето просека. В лекия ветрец играеха пеперуди, въздухът бе сладък от уханието на диви цветя. Гукаха горски гълъби, пееха птици. И все пак Корбет бе усетил, че отвъд просеката се е притаила скрита опасност. Един от придружителите му се беше присмял, но скоро веселието го напусна, защото над главите им започнаха да префучават стрели с жестоко наточени върхове. И сега е същото, помисли си Корбет. Повърхността на езерото може и да е спокойна, но той се питаше колко дълбоко е то и какви предателски дълбини крие.
Пердитус седна с наведена глава и ръце, чинно скрити в ръкавите на расото. Той търпеливо чакаше въпросите на Корбет.
— Послушник си, нали?
— Да, сър. Послушник от пет години.
— И беше личен прислужник на абата?
— Да, сър.
— И го харесваше?
— Обичах го. Пердитус вдигна глава.
Корбет бе изненадан от пламенния му поглед.
— За мен той беше истински баща, добросърдечен и учен. Вие сте тук, за да заловите убиеца, нали?
Корбет придърпа едно столче и седна срещу него.
— Убили са го! — продължи Пердитус. — Чух монасите да шушукат помежду си. Това не е работа на някой разбойник или на бездомник от мочурищата. Te нямаха никакви разпри с абат Стивън.
— Тогава кой според теб го е убил?
Върху лицето на Пердитус се появи иронична усмивка.
— Някой от нашето христолюбиво братство.
— И защо?
— Защото той имаше изисквания и те трябваше да се спазват. Караше ги да се подчиняват на правилата на свети Бенедикт. Той искаше абатството да си остане абатство, а не да се превърне в прочута странноприемница на могъщите светски повелители!
— А сега ми кажи — Корбет свали кожената си предпазна гривна и я постави върху раклата в подножието на леглото, — как служеше ти на абата?
— Носех му храна от манастирската трапезария, почиствах килията му, вземах книги от библиотеката, изпълнявах поръчки.
— А в нощта, когато умря?
— Спях в една малка килия наблизо.
— И нищо обезпокоително ли не чу?
— Не, сър, не чух. Удари камбаната за утренната. Абатът не слезе долу и аз помислих, че е заспал късно или че работи, той имаше да върши толкова много неща. По-късно сутринта, когато не се появи и не отговори на повикванията ми, аз се разтревожих. Тогава повиках приора.
Корбет вдигна ръка:
— Засега стига. Искам да се присъединиш към съвета, когато се събере в покоите на абата.
— Но те ще протестират! Аз съм само послушник.
— А пък аз съм само служител на краля! — усмихна се Корбет. — Брат Пердитус, ще ти бъда благодарен, ако донесеш на другарите ми и на мен кана пиво, малко хляб и сушено месо. Бихме желали да хапнем нещо.
Послушникът едва не скочи от столчето, нетърпелив да се измъкне от разпита на този кралски служител и острите му очи. Корбет отиде до прозореца и проследи с поглед Пердитус, който прекоси тичешком двора. В стаята влязоха Ранулф и Чансън. Te също бяха свалили коланите, наметалата и ботушите си. Ранулф бе наквасил косата си с вода, бе открил челото си и това му придаваше изпит и гладен вид. Корбет изучаваше секретаря на Зеления восъчен печат: Ранулф се бе променил. Интересът на високия му, мускулест помощник към дамите не бе намалял, но сега го мъчеше и друг глад — изгаряше го амбицията да се издигне в служба на краля. Ранулф бе наел един школар от Оксфорд, негов подчинен, да го учи на латински и нормански френски, да усъвършенства писането му, и да го обучава на елегантното калиграфско писмо, използвано за указите и официалните прокламации. Сега Ранулф беше целият нащрек, готов да се заеме с новата си задача.