Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
Те се спуснаха по-ниско, като се ослушваха внимателно, и скоро различиха боботенето на газов мотор, заглушено от мъглата.
— В такава мъгла не може да се управлява кораб — каза Кайса. Какво ли правят?
— Това не е корабен мотор, по-малък е — промълви Серафина Пекала.
В този миг до слуха им долетя нов шум, този път от друга посока. Нисък утробен рев, сякаш някакво морско чудовище надаваше вой от дълбините. Той продължи няколко секунди и секна отведнъж.
— Корабна сирена — определи Серафина Пекала.
Спуснаха се над самата вода и отново се ослушаха да чуят шума на двигателя. Той се появи внезапно, сякаш мъглата се състоеше от слоеве с различна плътност, и вещицата едва успя да отлети по-далеч — тъкмо навреме, защото от валмата влажен въздух изпълзя с пухтене голям баркас. Разнесе се тежка миризма на масло, като че самата вода се противеше на порещата я грамада. На носа рулевият леко завъртя кормилото. Отново проехтя сирената. Поставеният в предната част на кораба прожектор беше силен, но успяваше да освети едва няколко метра в мъглата.
— Останаха ли вещици, които да помагат на онези хора? — попита Серафина Пекала изгубения демон.
— Мисля, че да. Няколко предателки от Волгорск, освен, ако и те не са избягали — отвърна демонът. — Какво мислиш да правиш? Ще потърсиш ли моята вещица?
— Да. Но засега остани с Кайса.
Серафина Пекала се спусна към баркаса и кацна зад гърба на кормчията. Демонът му, чайка, я усети и тихо изписка. Мъжът се обърна да погледне.
— Май много не сте се разбързали, а? — промърмори той. — Я хвръкни напред и ни отведи до пристанището.
Серафина излетя веднага. Беше постигнала целта си — вече знаеше, че имат помощници вещици, и морякът я помисли за една от тях. Тя си спомни, че пристанището беше наляво и имаше червен фар. Започна да кръжи наоколо и успя да зърне мъждивото червено огънче на около стотина метра пред себе си. Върна се при баркаса и започна отвисоко да дава напътствия на кормчията, който внимателно поведе корабчето към пристанището. Спряха в подножието на метална корабна стълба, която висеше над самата вода. Кормчията извика и един моряк му метна отгоре въже, а друг се спусна по стълбата, за да помогне при привързването на баркаса.
Серафина Пекала кацна на палубата на големия кораб и се спотаи в сянката на спасителните лодки. Не виждаше други вещици, но допускаше, че вероятно са някъде наоколо. Ако летяха около кораба, Кайса щеше да се справи с тях.
Видя как един от пътниците напусна баркаса и се заизкачва по стълбата. Беше увит в кожи, с качулка на главата и лицето му оставаше скрито, ала демонът му, златиста маймунка, скочи леко на перилата и се заозърта наоколо с блестящите си като мъниста черни очички, които излъчваха нечовешка злоба. Серафина затаи дъх — загърнатата в кожи фигура беше госпожа Колтър.
Облечен в черно мъж забърза насреща й по палубата и се огледа наоколо, сякаш очакваше още някого.
— Лорд Бореал… — започна той.
— Той не е тук — прекъсна го госпожа Колтър. — Започнаха ли мъченията?
— Да, госпожо Колтър, но…
— Наредих им да ме чакат! — изсъска тя. — Какво, не ми ли се подчиняват вече? Дисциплината на този кораб определено куца!
Жената отметна качулката и Серафина видя ясно лицето й — гордо, страстно и толкова младо.
— Къде са другите вещици? — попита госпожа Колтър.
— Тръгнаха си, госпожо. Отлетяха за родните си места.
— Но една от тях водеше кораба към пристанището. Тя къде е?
Серафина се сви. Явно морякът от баркаса не беше чул последните вести. Свещеникът се озърна смутено, но госпожа Колтър не дочака отговора, а огледа палубата, тръсна глава и заедно с демона си се упъти към отворената врата, около която трептеше жълто сияние. Мъжът я последва.
Вещицата се озърна. Мястото, където стоеше, беше удобно за наблюдение — виждаше се добре централната надстройка с малко салонче, от което в три посоки гледаха не илюминатори, а истински прозорци. От тях струеше силна светлина и хвърляше студени отблясъци върху мокрите перила на палубата. От мъглата всичко беше влажно и започваше да се заскрежава. Никой не можеше да забележи Серафина оттам, но ако искаше да види повече, тя трябваше да напусне укритието си.
Това не й хареса. Можеше да отлети, стига клонката от омаен бор да беше наблизо, можеше и да се бие с ножа и лъка си. Тя скри клонката зад вентилатора и се прокрадна по палубата към един от прозорците, замъглен от парата. Не се виждаше нищо, не се чуваха и гласове. Серафина отново се промъкна в сянката.
Оставаше й само едно. Никак не й се искаше да го прави, защото беше твърде рисковано и щеше да я изтощи, но явно нямаше избор. Беше един вид магия, с която щеше да си послужи, за да стане невидима. Не напълно невидима — това не беше възможно, — но можеше да използва психичните си сили, за да остане незабелязана. Ако се напрегнеше силно, можеше да мине през пълна с хора стая и никой да не заподозре присъствието й.