Малко момче в безпътица
- Автор: Квентин Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Малко момче в безпътица». Краткое содержание книги:
За щастие на Брени той стигна незабавно състоянието на упоен човек. Единственото му инстинктивно чувство беше сляпо желание да се скрие… някъде далеч, да изчезне и да забрави всичко. На мансардата имаше гардероб, чиято врата можеше да се заключва отвътре. Там миришеше на мухъл и прах, но това нямаше значение за него. Нали беше тъмно и колкото се може по-далеч от преддверието.
С часове се гушеше той там, в тъмното, с жестоко празен мозък. Дори и да му идваше някаква съзнателна мисъл, тя беше просто, че е убил майка си и че ако остане скрит тук достатъчно дълго, също ще умре и всичко ще свърши.
Някъде в къщата се чуваха гласове и стъпки — ученичките се прибираха от избата в спалните си. А после някой завика името му:
— Брени… Брени…
Но той не помръдна. Никога няма да излезе от скривалището си… никога… а когато го намерят, ако изобщо го намерят, ще бъде мъртъв и ще могат да го погребат с майка му.
Стоеше там със сухи очи и неподвижен като скала. Вече нямаше представа нито за време, нито за място Спеше. Смътно разбра това, когато се събуди. Смътно усещаше също, че през пролуките на вратата се процежда слаба светлина, което показваше, че е ден После пак се смрачи. Никак не му минаваше през ум, че може да бъде гладен. Дори не усещаше, че цялото тяло го боли От време на време идваха шумове, безкрайно далечни Чуваше ги, но не се и опитваше да ги тълкува Заспа наново и пак се събуди с неизлечимата си мъка.
По едно време — като че ли след цяла вечност — чу гласа на леля Нели и разбра, че тя е наблизо, в самата мансарда…
— Гардеробът, мис Снелгроув. Когато мис Фостър търси вчера тук, не се сети за гардероба. Възможно е.
А после сълзливия глас на мис Снелгроув:
— Ох, мисис Делани, няма ли нищо ново от полицейския участък?
— Абсолютно нищо, и няма надежда Претършували са навсякъде, цялата околност Убедена съм, мис Снелгроув, че момчето е…
В тоя момент дръжката на вратата на гардероба се разтърси силно.
— Виждате ли? Заключено е Брени! — Гласът на леля Нели беше благ, но напрегнат от безпокойство — Брени, зная, че си там Моля те, излез, бъди добро момче.
Брени се сгуши още по-навътре в гардероба и се загърна с някакви плесенясали пердета. Нямаше да го измъкнат оттук с престорената си доброта или тревога.
Двете жени дърпаха вратата, но тя не помръдваше.
— Трябва да е вътре. Ох, Брени, излез…
Най-после си отидоха. Стори му се, че мина дълго време, преди да дойде отново някой, после се чуха стъпки и мъжки глас. Брени тутакси позна гласа на доктора, който се бе грижил за баща му при боледуването, което го отнесе в гроба.
— Брени… — Този път говореше леля Хилда. — Д-р Бери е тук, иска да си поприказвате. Има да ти каже нещо. — И добави бързо: — Отивам си, за да можете да си поговорите насаме.
Брени чу тежките й отдалечаващи се стъпки, а после гласа на доктора:
— Бренсън, мое момче, няма ли да излезеш? Искам да ти поговоря за майка ти.
Брени не отвърна. Сега му говореха кротко и благо, ала щом го измъкнат, ще станат груби. Сигурно са се сетили какво е направил със стълбата и ще го пратят в затвора.
После доктор Бери заговори отново.
— Бренсън — каза той спокойно, — искам да дойдеш с мен да видиш майка си. Тя те вика. Има голяма нужда от теб, мое момче.
Сърцето на Брени замря за миг. През всички тия дълги часове на тъмно никога не бе помислял, че майка му може да е още жива.
Ръката му се вдигна бавно към ключалката. После пак я отдръпна. Не, може да е клопка да го подмамят навън, за да го пипнат.
— Бренсън, тя е долу, чака те в гостната. Не искаш да й причиняваш болка, нали? Случи й се страшна злополука…
Брени не можеше да търпи повече. Отвори с трясък вратата на гардероба и застана срещу д-р Бери. За миг лекарят се взря учудено в детето. Брени беше покрит с нечистотии и прах. В косата му бяха преплетени паяжини, а бледото му лице изразяваше цялата мъка на тоя свят.
Д-р Бери се почувствува странно развълнуван и колкото и мръсен да беше Брени, го притегли към себе си. Момчето не устоя на тази доброта на чужд човек, и сдържаните досега сълзи рукнаха в неудържим поток.
Известно време д-р Бери не каза нищо. Само притискаше разтрепераното дете до гърдите си и го милваше по главата, докато Брени изплакваше своята мъка. После лекарят извади от джоба си кърпа, обърса очите на Брени и каза весело:
— А сега да вървим, момчето ми. Ти трябва да се държиш като мъж. Майка ти има нужда от мъж, който да се грижи за нея, а както знаеш, ти си единственият в къщата.
След това, в отговор на неизказан въпрос, добави:
— Тя ще живее, Бренсън, но никога вече няма да може да ходи. Затова ще има нужда от мъж като теб да се грижи за нея.