Петдесет нюанса сиво
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „БАРД" ООД
- ISBN: 978-954-655-330-0
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса сиво». Краткое содержание книги:
- Вие водите каза той и ми даде път с ръка. Онази ръка, с дългите пръсти, с поддържания маникюр и всичко останало.
Сърцето ми спираше притока на въздух и ме задушаваше, понеже сега бе в гърлото и се опитваше да изскочи през устата. Защо бе дошъл в Портланд? Какво правеше в „Клейтьн"? От едно малко забутано кътче на мозъка ми някъде под продълговатия мозък, където се вихри подсъзнанието, изскочи мисълта, че е дошъл да ме види. Невъзможно, естествено. Отървах се от тази нелепа идея на мига. За какво му беше на този красив силен богат мъж да идва да вижда мен? Идеята беше абсурдна. Избих си я от главата.
- По работа ли сте в Портланд? попитах с почти истеричен глас, все едно в този миг някой бе заклещил пръста ми на някоя врата или нещо подобно. „По дяволите, Ана, опитай се да се държиш естествено!"
- Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите каза той с тон, с който искаше да ме убеди, че това е всъщност причината да е тук. „Видя ли? Не е хукнал да те търси!" хилеше ми се подсъзнанието ми и при това се хилеше високо, гордо и нагло. Изчервих се на собствената си глупост и наивност.
- Част от програмата ви да нахраните света? избъзиках го.
- Нещо такова призна той и почти се усмихна.
После започна да разглежда кабелите. „За какъв дявол са му притрябвали кабели?" Изобщо не можех да си го представя като човек, който сам ще седне да си сглобява нещо или да си ремонтира сам. Прокарваше пръсти по изложените кабели и се наложи да извърна поглед. Не знам защо. Наведе се внезапно и взе един пакет кабелни връзки.
- Тези ще ми свършат работа каза със заговорническа усмивка.
- Нещо друго?
- Ще ми трябва и залепваща лента.
Залепваща лента?!
- Ремонт ли правите? Думите ми излязоха, преди да мога да ги спра. Със сигурност наемаше работници за такава работа.
- Не, не е ремонт отвърна бързо и се усмихна някак самодоволно. Имах чувството, че ми се присмива.
„Толкова ли съм смешна? Облечена съм смешно, изглеждам смешно?"
- Елате с мен казах смутено. Лентите са при декоративните материали.
Обърнах се да се уверя, че идва с мен.
- Отдавна ли работите тук? Говореше тихо, напрегнато и ме гледаше право в очите. Изчервих се яко. Защо, по дяволите, ми действаше така? Чувствах се като четиринайсетгодишна стеснителна девойка.
„Гледай къде стъпваш, Стийл!"
- Четири години. Бяхме стигнали до секцията. За да отвлека вниманието си от него, се наведох и взех двата типа ленти, които имахме на разположение.
- Ще взема тази каза меко Грей и посочи по-широката. Подадох му я.
Пръстите ни се докоснаха съвсем леко и онова статично електричество ме удари като ток от оголена жица. За секунда дъхът ми спря от болка, докато токът минаваше през тялото ми и се завихряше в някаква никога недокосната бездна дълбоко в слабините ми. Отчаяно се опитах да не залитна.
- Ще има ли друго? попитах дрезгаво. Говорех задъхано. Очите му се разшиха, съвсем леко.
- Въже. Гласът му бе като моя дрезгав.
- Насам. Наведох глава напред като патица, за да прикрия червенината си, и тръгнах към рафтовете с въжета.
- Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна.. усукано... обикновено... Спрях при вида на изражението му Очите му бяха потъмнели.
- Пет метра от естественото, ако обичате.
Бързо и с треперещи ръце измерих с рулетката пет метра въже. 11рез цялото време усещах горещия му поглед върху себе си. Не смеех да го погледна. Извадих сгъваемия нож от задния си джоб, отрязах въжето и го навих прилежно. Зачудих се как изобщо успях да го отрежа, без да си отрежа някой пръст.
- Да не сте била скаут? попита той. Изсечени, чувствени устни.
„Не гледай тази уста!"
- Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.
Изгледа ме заинтригувано:
- А каква е вашата страст, Анастейжа? попита меко и мистериозната усмивка пак се плъзна по устните му. Гледах го и не можех да кажа нещо. Все едно бях стъпила точно в епицентъра на опустошително земетресение и всичко под нозете ми се движеше. „Опитай се да се успокоиш, Ана" молеше ме, дори пищеше на колене моето изтерзано подсъзнание.
- Книгите прошепнах, но гласчето в мен продължи да мърмори „Ти си направо велика". Мислено му забих един шамар, ужасена, че душата ми си има някакви нейни си идеи, съвсем не чак толкова велики.
- Какви книги? попита той и килна глава в очакване на отговора ми.