Аз, вещицата

Устата на вампира отново започна да се движи.

— Голям почитател съм на работата ви.

Очите ми се разшириха. Не беше невъзможно професор по биохимия да се интересува от алхимия от седемнайсети век, но не беше и чак толкова вероятно. Оправих яката на бялата си риза и огледах помещението. Нямаше никой друг, освен нас двамата. Не се виждаше никой около стария дървен шкаф с каталога, нито край близките компютри. А дежурният библиотекар, който и да беше той, бе прекалено далеч, за да ми помогне.

— Смятам статията ви за цветовия символизъм на алхимичните трансформации за много добра, а трудът ви върху подхода на Робърт Бойл към свиването и разширяването е доста убедителен — продължи спокойно Клермон, като човек, свикнал да бъде единствен активен участник в разговорите. — Още не съм дочел книгата ви за чиракуването и обучението в алхимията, но й се наслаждавам страхотно.

— Благодаря — прошепнах аз. Погледът му се премести от очите на шията ми.

Спрях да пипам копчетата на яката си.

Свръхестествените му очи отново се впиха в моите.

— Умеете да възраждате миналото пред читателите си. — Приех го като комплимент, тъй като един вампир би разбрал, ако не съм достоверна.

Клермон помълча известно време.

— Мога ли да ви поканя на вечеря?

Челюстта ми увисна. Вечеря? Не можех да му избягам в библиотеката, но нямах никаква причина да стоя край него и докато се храня — особено след като той нямаше да яде заедно с мен, като се имаха предвид особеностите на диетата му.

— Имам други планове за вечерта — отвърнах рязко, без да мога да обясня убедително какво включват те. Матю Клермон сигурно бе разбрал, че съм вещица, а очевидно не празнувах Мабон.

— Жалко — промърмори той и на устните му се появи едва доловима усмивка. — Може би друг път. В Оксфорд сте цяла година, нали?

Вампирите винаги ме изнервяха, а уханието на карамфил, което се носеше от Клермон, ми напомняше за Ашмол. Тъй като не можех да си подредя мислите, започнах само да кимам. Така бе по-безопасно.

— Така си и помислих — каза Клермон. — Сигурен съм, че пътищата ни пак ще се пресекат. Оксфорд е малък град.

— Много малък — съгласих се аз и вече съжалявах, че не отидох в Лондон.

— Доскоро, д-р Бишъп. За мен беше удоволствие. — Клермон ми протегна длан. С изключение на кратката си разходка до шията ми, очите му не се бяха откъсвали от моите. Стори ми се, че не мигна нито веднъж. Събрах всичките си сили и първа отклоних поглед.

Ръката ми се стрелна напред, поколеба се за миг и после стисна неговата. Той я притисна съвсем леко, преди да отдръпне длан. Отстъпи назад, усмихна се и изчезна в мрака на най-старата част от библиотеката.

Постоях, докато вледенената ми ръка отново си възвърна способността да се движи, след това се върнах на бюрото си и изключих компютъра. Докато си събирах книжата, томчето на „Записки и изследвания“ сякаш ме питаше обвинително защо съм си направила труда да го взимам, след като дори нямаше да го погледна. Списъкът ми със задачи също ме гледаше с упрек. Откъснах го от бележника си, смачках го и го хвърлих в коша под бюрото.