Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Никога, дори в най-черните си мисли, не бе предвиждал провал, а ето че…
Един асасин го поздрави, докато вървеше по шарената сянка на пазара и той се стегна, изпъна рамене, вдигна глава и се опита да призове великия асасин, който беше заминал от Масиаф, за да измести глупеца с празни ръце, който се връщаше днес.
Беше Рауф и сърцето на Алтаир се сви още повече — ако това беше възможно, в което се съмняваше. Трябваше ли тъкмо Рауф да го посрещне при завръщането? Та той се прекланяше пред Алтаир като пред бог. Изглежда младият го беше чакал и убиваше времето край оградената чешма. Щом го видя, скочи и се втурна към него, ококорен, нетърпелив, без да забележи колко потиснат беше Алтаир.
— Алтаир, върна се. — Младежът грееше също като кутре, което се радва да го види.
Алтаир кимна бавно. Наблюдаваше как възрастен търговец зад Рауф плиска лице с вода от чешмата, след това поздрави млада жена, понесла ваза, украсена с газели. Тя я постави на ниската стена край водата и двамата се разприказваха, жената говореше развълнувано, жестикулираше. Алтаир им завидя. Завидя и на двамата.
— Радвам се, че се връщаш жив и здрав — продължи Рауф. — Мисията ти беше успешна, нали?
Алтаир не обърна никакво внимание на въпроса, докато наблюдаваше търговеца и жената край чешмата. Беше му трудно да срещне погледа на Рауф.
— Учителят в кулата ли е? — попита най-сетне той и откъсна поглед.
— Да, да, там е. — Рауф присви очи, сякаш се опитваше да разбере какво става с другия. — Заровил се е в книгите, както обикновено. Сигурен съм, че те очаква.
— Благодаря ти, братко.
След тези думи остави Рауф и бъбривите селяни край чешмата и се отправи по паважа към покритите сергии, каруците със сено и пейките, докато сухия прашен път не пое по стръмнината, където тревата беше прегоряла под палещите лъчи на слънцето и всички пътеки водеха към замъка.
Никога досега не бе изпитвал такъв прилив на чувства в сенките, не бе стискал юмруци с такава сила, докато пресичаше платото, където го поздравиха стражите пред крепостта, отпуснали ръце на ефесите на мечовете, а очите им дебнеха всяко движение.
Стигна до внушителната аркада, която водеше към кулата, и сърцето му отново се сви, когато видя познатата фигура на Абас.
Абас беше застанал под факла, която разпръскваше мрака под аркадата. Стоеше облегнат на грубо издялания камък, гологлав, скръстил ръце, мечът висеше отстрани. Алтаир спря и за кратко двамата мъже останаха загледани един в друг, докато селяните ги заобикаляха, без да обръщат внимание на старата вражда, припламнала между двамата асасини. Навремето се обръщаха един към друг с „братко“. Това време отмина отдавна.
Абас се усмихна бавно и подигравателно.
— Я. Най-сетне той се завърна. Погледна многозначително над рамото на Алтаир. — Къде са другите? Да не би да си препуснал напред с надеждата да се върнеш пръв? Знам, че не ти е приятно да споделяш славата.
Алтаир не отговори.
— Мълчанието е поредният символ на съгласие — добави Абас.
— Ти нямаш ли си друга работа? — въздъхна Алтаир.
— Нося известие от Учителя. Очаква те в библиотеката — предаде Абас, като го пусна да мине. — Побързай. Сигурно нямаш търпение да му оближеш ботушите.
— Още една дума — сопна се Алтаир, — и мечът ми ще оближе гърлото ти.
— За тази работа ще имаме предостатъчно време, братко.
Алтаир мина покрай него и продължи през вътрешния двор, тренировъчния плац, след това към вратата, която отвеждаше към кулата на Ал Муалим. Стражите му кимнаха в знак на уважение, защото беше майстор асасин, и той отвърна. Уважението им щеше да се превърне в блед спомен, когато новините около завръщането му плъзнеха в цитаделата.
Първо трябваше да съобщи ужасната новина на Ал Муалим и той се заизкачва по стълбите към кулата, където бяха покоите на Учителя. Стаята беше топла, а въздухът беше натежал от познатия сладникав аромат. Прашинките танцуваха на лъчите светлина, които нахлуваха през високия прозорец в далечния край, където беше застанал Учителят, свил ръце зад гърба си. Неговият учител. Неговият наставник. Мъжът, когото почиташе повече от всички други.
Беше го предал.
В един от ъглите пощенските гълъби на Учителя гукаха кротко в клетката си, наоколо бяха пръснати книги и свитъци, литература, посветена на асасините, събирани хилядолетия, някои подредени по полиците, други струпани на нестройни, прашни купчини. Набраната роба се стелеше около него, дългата коса се спускаше до раменете, а той както обикновено бе потънал в мисли.