Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Музиката е толкова шумна, че не можем да се чуваме — нека се поразходим. Buenas noches, Senora.15

— Лека нощ, лека нощ — отвърна тя на развален английски.

Слязоха от двете стъпала на пътеката, над която за миг премина сянка, и тя го хвана под ръка.

— Имам някои плочи, сестра ми ги изпрати от Америка — започна тя. — Другия път, като дойдете, ще ги чуете — знам едно място, където можем да сложим грамофона и никой няма да ни чуе.

— Това ще бъде чудесно.

— Знаете ли „Хиндустан“? — запита го тя с блеснали очи. — Не бях я чувала досега, но ми хареса. Имам и „Защо ми казват бейби?“, и „Щастлив съм, че плачеш за мен“. Сигурно сте танцували на тези мелодии в Париж?

— Не ходих в Париж.

Когато вървеше, по кремавата й рокля играеха сини и сиви отблясъци, а светлорусата й коса заслепяваше Дик — всеки път, когато се обръщаше към нея, тя се усмихваше, а когато минаваха под крайпътните светлини, лицето й засияваше като ангелско. Тя му благодареше за всичко, сякаш той я бе извел на танци, и докато Дик ставаше все по-малко сигурен какво е отношението му към нея, нейната увереност нарастваше — присъствието й беше тъй възбуждащо, сякаш тя бе събрала в себе си веселието на света.

— Не ми налагат никакви ограничения — продължи тя. — Ще ви пусна две хубави мелодии: „Почакай кравите да се завърнат“ и „Довиждане, Александър“.

Следващия път, когато се видяха, една седмина по-късно, той закъсня и Никол го чакаше на пътеката, по която той трябваше да мине на излизане от къщата на Франц. Косата й, опъната зад ушите, се разстилаше по раменете, лицето й изглеждаше току-що изплувало изпод косите и като че ли точно в този момент тя излизаше от гора и лунната светлина я обливаше. Излизаше от неизвестността; Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло. Тръгнаха към тайното място, където тя бе скрила грамофона, заобиколиха работилницата, изкачиха се по едни скали и седнаха зад ниската стена; пред очите им в продължение на километри и километри се разстилаше нощта.

Пренесоха се в Америка: дори Франц, с неговите представи, че Дик е неотразим като Лотарио16, не би могъл да допусне, че двамата тъй бързо ще се разберат и ще си допаднат. Извиняваха се „много“ — „нали не ми се сърдите“; срещнаха се в едно такси — „скъпи“; техните желания личаха в усмивките им, намериха се в Хиндустан, а малко след това се скараха, защото „никой не го е грижа“ — накрая „единият“ от двамата си отиде и остави другия да плаче, „да бъде тъй тъжен, тъжен“.

Мелодиите, събрали в себе си отминали мигове и бъдещи надежди, се носеха тихо във валезийската нощ. Щом грамофонът заглъхнеше, един щурец решаваше, че е дошъл неговият ред, и запълваше паузата с единствената си нота. Никол започна да навива механизма по-рядко и по-рядко, грамофонът замлъкна и тя започна да му пее: