Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
От двете страни на леглото на мама лежаха две старици с посивели сбръчкани лица. Едната се бе отдала само на молитви — пръстите й не се отделяха от молитвената броеница. Другата пък лежеше със затворени очи и наполовина отворена уста. Край нейното легло се виждаше метална стойка със закрепена към нея пластмасово шише и тръбичка от дъното му, стигаща до ръката на болната жена.
— Мамо, защо тази жена има онова нещо на ръката си? — прошепнах аз.
— Защото тя умира — обясни майка ми. — Всички в тази стая, освен мен, са оставени да умрат.
Този следобед, докато прибирах овцете в обора след прибирането им от полето, намерих очила с тъмни стъкла, изпуснати от някого в тревата. Взех ги със себе си при посещението в болницата и нагласих край ушите си тънките рамки, след което се огледах в огледалото на стената в болничната стая, в която мама лежеше. Приличах на малък войник, защото обикновено именно войниците носеха тъмни очила, като очилата на някои от тях дори бяха огледални отвън, така че можеше да се огледаш в тях, въпреки че винаги се виждаш с умален и изкривен образ.
Преди около година, когато майка ми ме заведе долу до реката, бях намерил други очила с тъмни стъкла. Беше през пролетта, тъкмо бе спрял дъждът. Склоновете на дола, в който течеше реката, бяха скрити от гъстата зеленина, а въздухът бе тъй чист и свеж, че сякаш целият свят се отразяваше в тъмните очила. Дърветата и скалите се очертаваха съвсем ясно на фона на небето и склона на дола. Майка ми и аз нагазихме в придошлата от дъждовете река, но не смеехме да се отдалечаваме от брега. Подгъвът на роклята на мама се намокри и платът прилепна към бедрата й, прозиращи през него. После се прехвърлихме на отсрещния бряг по моста от нахвърляни едри камъни. Мама ме поведе надолу по пътя, виещ се между коритото на реката и стръмния склон. Скоро стигнахме до една голяма пролука в, трудно забелязваща се в мрачния склон. Беше така равно оформена, че нищо чудно да бе дело на човешки ръце. От мрачината излизаше малък поток, виещ се като червей по планинския склон, забързан да се влее в реката.
— Това е топъл извор — обясни ми мама. — Тази топла вода извира от земята. Когато бях момиче, често идвах тук.
— А как се стопля тази вода?
— Не зная. Може би дяволът я сгрява.
В пролуката, приличаща на пещера, въздухът беше застоял, по-точно спарен и някак си по-особен. След тясната песъчлива ивица следваше широк вир. В средата му горещата вода бълбукаше като вряла, но когато потопих ръката си в нея, водата ми се стори приятно топла — също като водата, която мама ми стопляше в банята за къпането през зимата. В дъното на пещерата, скрити в сенките, от тавана висяха някакви форми, остри като зъби, а от пода се издигаха сребристи колони. Мама и аз се къпехме във вира, като мама оставяше роклята й да се свлече на дъното на вира и за миг се изправяше съвсем гола, с гладка кожа, с тънка и стройна снага, сякаш току-що бе смъкнала горния овехтял слой от кожата си, преди да се потопи във водата край мен.
Мама ми призна, че никой освен нея не знаел за тази пещера. Само че когато излязохме от водата и се заехме с обличането, аз зърнах затъкнати в една цепнатина между крайречните камъни едни очила с тъмни стъкла, едното от които бе счупено.
— Мога ли да ги взема? — попитах я аз.
Мама обаче веднага ги грабна от ръката ми.
— Не виждаш ли, че са счупени? Пък и са прекалено големи за теб. А на всичкото отгоре не е добре за очите ти да гледаш с тях. — На връщане, по пътя за вкъщи, тя запрати очилата в реката.
Очилата, които сега бях намерил, бяха здрави и ми разкриваха един много интересен свят, целия оцветен в синкаво-зеленикаво, когато се показах с тях на балкона пред мамината стая. Но вместо да се замисля дали да се поразходя с тях из селото или поне да ги покажа на моя приятел Фабрицио, аз ги скрих под дюшека, като че ли бяха нещо много опасно. На сутринта ги намерих смазани от пружините на леглото. Дори по пода имаше разпръснати късчета тъмно стъкло. Внимателно ги събрах в носната си кърпа и заедно с огънатата рамка ги взех със себе си, когато ме изпратиха на пасището да пазя овцете. Щом стигнах дотам, затворих очи и със залитане и криволичене изминах сто крачки на зигзаг, след което коленичих, все още със затворени очи и на сляпо, с голи ръце, изкопах в пръстта дупка, която — пипнешком поне — ми се стори достатъчно дълбока. Зарових в нея останките от счупените очила, после изминах още петстотин крачки на зигзаг, криволичейки със затворени очи, така че когато най-после престанах да жумя, за нищо на света не бих могъл да кажа къде точно съм заровил очилата. Не се съмнявах, че никой друг не би могъл да ги намери.