В тъмните гори

Нийла предпочиташе да говорят, дори да се бият. Кавгата им около похотливите набези на момчето бе отвлякла мислите й от положението, в което се намираше. Но сега и това бе приключило. Страхът й се възвърна, наситен с мрачни и парализиращи мисловни картини на изнасилвания и кръв.

Тя се разрида. Не искаше да плаче, не искаше мъжете да виждат слабостта й, не искаше да подхранва страха на Шери със своето отчаяние. — Но нищо не можеше да направи. Чувстваше се самотна и безпомощна. Като веднъж в детството си, когато се загуби в гората.

Бе само на шест години, но споменът все още беше жив в нея. Семейството й бе разпънало две палатки край Паяковото езеро в Уисконсин. Вечерта край огъня пиха топъл течен шоколад, а баща й разправяше всякакви страшни истории. По-късно, към полунощ, когато всички бяха заспали, тя се събуди с чувство на тежест в пикочния си мехур. Разтърси спящата до нея Бети, но по-голямата й сестра не се и помръдна от спалния чувал.

Нуждата й беше вече толкова спешна, че изскочи навън по долни гащи, без да си прави труда да облича каквото и да било.

Студеният вятър я прониза. Прекоси малкия им лагер боса по влажната и студена земя.

Извън очертанията на лагера баща й беше изкопал неголяма дупка. Беше я нарекъл „отходник“. Нийла беше ходила там няколко пъти, но не и нощем.

Търсейки го, навлезе в тъмната гора. Не можа да го намери. Накрая се отказа и клекна под една бреза. След като се облекчи, тръгна обратно към лагера. Беше уверена в посоката. Вървя известно време и излезе на една странно изглеждаща под лунната светлина поляна. Разбра, че се е изгубила. Започна да вика поред майка си, баща си, Бети. Никой не се отзова.

Именно тогава за пръв път върху й се стовари с все сила ужасният страх, че е сама и безпомощна в нощта. Обляна в сълзи и ридаеща на висок глас, тя започна да обикаля поляната с надеждата, че ще я чуят и ще дойдат за нея.

Ами ако я чуеше някой друг, а не родителите й? Някой от онези скитници убийци, за които говореше баща й край лагерния огън? Или зловещият Вендиго? Или пък някоя вещица като онази, която се опитала да изяде Хензел и Гретел?

Закривайки устата си с длан, за да приглуши хлиповете си, тя тичешком напусна поляната. Вече в гората побягна с все сила, без да се осмели да погледне назад, за да не би да види, че нещо страшно я преследва. Спъваше се в коренища. Паяжини облепваха голата й кожа. Клони я шибаха през лицето. Но тя продължи да бяга, докато не излезе на друга поляна, където на лунната светлина видя колата им.

Тяхната кола.

Пристигайки, я бяха оставили тук. После бяха повървели доста, преди да установят лагера си. Но това не й помогна много да се ориентира. Не си спомняше посоката, в която бяха тръгнали тогава.

Вратите бяха заключени. Пъхна се под колата. Тревата беше суха. Легна, потрепери и зачака.

Чакаше злокобния убиец да я докопа и да я измъкне оттам.

Чакаше някоя космата ръка да я сграбчи или пък самият Вендиго да отмести колата, да впие острите си нокти в голия й гръб и да полети с нея във висините, при което краката й да станат на пепел от бързия полет.