Само един риск

— Не е моя — оправда се той пред Елинор, макар че сега едва ли беше моментът да обсъждат дрехи. — Жената, която чисти и мие у нас, има един малоумен син. Трябва да е негова. Сигурно ги е прала заедно.

Елинор го огледа.

— Изглеждаш уморен — промълви накрая.

Още стоеше права. Искаше му се да седне, да си изпие чая с него както едно време и да му каже, че е размислила, че изобщо не е продължила напред.

Само че тя остана права, продължи да го оглежда.

— И си отслабнал — добави.

Том прокара ръка по челото си.

— Нищо ми няма — излъга.

— Пиеш много — продължи Елинор.

Изгледа я въпросително. Откъде знаеше?

Тя пак се усмихна, мека усмивка, която Том си представяше, докато тъмничарите му причиняваха неописуеми неща.

— Тук не можеш да имаш тайни. — Тя вдигна рамене извинително. — Едно от момичетата в магазина за алкохол членува в моя читателски клуб. Виждал си я. Каза, че си купил много бутилки, няколко пъти. Никога не си имал проблем с алкохола досега, нали?

— Не — кимна той.

Но това, разбира се, беше преди да го измъчват ежедневно хора, които мразеха него и всичко, което той символизираше. Когато се прибра у дома, му изписаха най-различни хапчета, но той отказа да престъпи тази граница — на психо фармацевтичните средства. Вместо това се самолекуваше с алкохол. Много умно.

— Трябва да престанеш да ми звъниш така — прошепна тя.

Ама че отвратително — беше се превърнал в някой, който пиянски тормози бившата си. Но точно там беше проблемът. За него тя не беше бивша.

— Какво намери у него? — Думите излязоха сами от устата му и той съжали незабавно.

Раменете й се отпуснаха.

— Том…

— Извинявай. Не можеш ли да поседнеш за малко?

Тя се огледа, след това се плъзна на стола и остави чашата си на масата.

— Толкова съжалявам, знам, че аз съм виновна, че се чувстваш така.

— Не си виновна ти.

Поне не само.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя задуха горещия чай.

— Ти скъса с мен, преди да замина. Нямаше как да знаеш какво ще стане.

— Мислех те за мъртъв. Така ми казаха.

— Затова си се върнала тук.

— Да.

— От колко време беше с онзи, преди да ми кажеш?

Дни? Седмици? Месеци? Той нямаше представа. Изобщо искаше ли да знае? Тя беше сложила край, той беше заминал и докато гниеше в Чад, тя беше изградила новия си живот.

Елинор поглади с пръст ръба на чашата.

— Какво значение има?

— Може би няма.

— Съжалявам. Не исках да те нараня. И беше ужасно да мисля, че си мъртъв. Особено след… — Тя замълча и прикова очи в чая си.

— След като ми разби сърцето? — Том се помъчи да прозвучи шеговито, но подозираше, че никак не му се е получило.

Елинор доби измъчен вид.

— Извинявай — повтори. — Не съм го искала. Но нещата между нас не вървяха от дълго време. Знаеш го.

Том изобщо не го знаеше. Беше смятал, че им е добре, дойде му изневиделица, нямаше представа, че тя е неудовлетворена.

— Наистина ли си щастлива с него?