Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

– Искам да поговорим, синко... Откакто дойде в нашето село преди близо 800 години, си ни помагал много пъти. Всички помним... или сме чели в хрониките, разбира се... как прогони дракона, който ни тормозеше...

Усмихнах се мислено, понеже именно на крилете на този дракон бях дошъл навремето тук. Той ми бе приятел от времето, когато дори Мракът бе малко недоносче... Но както и да е – легендите не трябва да се зацапват с реалност...

– ... И как върна плодородието в нашите земи... как изцери всички по време на Виолетовата Чума...

– Е, добре, сега на историк ли ще се правиш?

– Знам недоверието ти към свещениците, синко, но въпреки това ме чуй – за пръв път чувствам, че си в голяма опасност. Нека всички богове бдят над теб, понеже Крадците на сънища са изчадия на Ада...

– Ако наистина бяха такива, щяхме да намерим общ език, но за жалост не са. А сега върви, понеже имам работа... ако обичаш.

Прибрах се в кулата, залостих вратата, седнах пред камината и се замислих. Трябваше ли, дракон го взел, да се навирам между шамарите, за да спася шепа селяни, които ме познаваха от има-няма 800 години? Вярно, ако успеех да надвия Крадеца на сънища, щях да прибавя още малко блясък към ореола на славата си... но, честно казано, вече въобще не ме беше грижа за това, дали ще ме смятат за велик или за отрепка. Въпреки всичко знаех, че ще се заема... заради себе си и заради професионалната си гордост, колкото и малко да бе останала.

Отпуснах се в креслото, прошепнах заклинанието за отделяне на душата от тялото и литнах към селото. Нямате представа какво облекчение е да летиш, необременен от тежестта на плътта, когато мисълта е сила, а чувството – могъщество, когато дори вятърът не смее да се надбягва с теб, понеже знае, че ще изгуби...

Още докато наближавах, усетих чуждо присъствие в посока крайните къщи. Силна аура, едновременно красива и плашеща, упойваща, но и убиваща, весела и в същото време тъжна... Досега не бях попадал на такова излъчване. Беше повече от странно – беше... просто невъзможно, противоречиво, необмислено... каквото и да кажех, все щеше да е на място. Предпазливо приближих мисълта си към къщурката, прикрих мислите си, за да не бъда забелязан, и влязох вътре.

Селяните бяха прави – в тази къща живееше Крадец на сънища. В очите ми се набиха един куп малки, несъществени за обикновените хора, но твърде недвусмислени за един Маг подробности. Ето, в десния ъгъл на къщата спи черен като нощта котарак; в камината виси опушен котел, от чийто ръб виси коренче от млада мандрагора; перушинка на леглото подсказва, че съвсем скоро тук е кацал бухал; на закачалката виси наметало, тъмновиолетово, почти черно... Огледах се за книги и трактати по черна магия, но бяха скрити някъде дълбоко, под някоя невидима за човешкото око дъска на пода. Понечих да търся, но се отказах, понеже и без това вече знаех – въпросната новопристигнала е откраднала сънищата на селото. Оставих част от мисълта си зад огледалото, за да мога по-лесно след това да насоча магията си, и се наканих да тръгвам, когато вратата се отвори и влезе тя.