Гай-джин

— Да, ще одобри. Разбира се, че ще одобри.

— Мога ли да пиша на татко. Иска ми се да му кажа.

— Разбира се, пиши му, когато пожелаеш, аз също ще му пиша — отвърна Малкълм гърлено, после тя го покри с милувки, потребността му от нея надделя дискретността му, той целуна коприната, по-късно пак, по-силно, и почти изохка на глас, когато усети нейното отстъпление. — Извинявай — измърмори той.

— Няма нужда да се извиняваш или да мислиш за някаква англосаксонска греховност, любов моя, не и когато става дума за нас — рече му нежно. — Аз също те желая. — После си припомни за плана си и си наложи да се овладее. — А сега ще бъда медицинската сестра Найтингейл.

Оправи възглавниците му, за да му е по-удобно.

— Довечера е френската вечеря, давана от г-н Сьоратар, а утре вечер е уредил соаре. Андре Понсен ще изнесе рецитал по Бетховен на пианото — аз го предпочитам пред Моцарт, — а също и на Шопен, и една творба на някакъв млад автор, наречен Брамс. — Камбаната на църквата заби, сякаш зовеше за утринна служба, почти веднага се присъединиха и другите камбани, няма по-сладък и по-мелодичен звън от този в католическата църква.

— Сега ще отида да се приготвя и ще се върна след месата; тъкмо ще си тоалиран. — Анжелик му помогна да легне удобно.

Малкълм задържа ръката й.

— Изкъпан. Ти си великолепна. Аз те обич… — Внезапно погледите им спряха върху вратата, някой натискаше дръжката. Ала резето бе спуснато.

— Затворих, когато ти спеше. — Тя се разсмя като малко момиче, което си играеше. Дръжката отново се раздвижи. — Прислужниците винаги влизат, без да почукат, нужен им е урок.

— Господар! — извика прислужникът. — Чай-а?

— Кажи му да си иде и да се върне след пет минути.

Струан й направи удоволствието, изкрещя заповедта на кантонски и те чуха как мъжът се отдалечи, мърморейки.

Анжелик се засмя.

— Трябва да ме научиш да говоря китайски.

— Ще се опитам.

— Как е „Обичам те“?

— Те нямат дума за любов, не са като нас.

Сянка падна на лицето й.

— Колко тъжно!

Девойката се промъкна до вратата, дръпна резето, изпрати му въздушна целувка и изчезна в своята стая. Резето там се плъзна тихо в жлебовете.

Малкълм гледаше в празното пространство, болеше го. После чу, че камбаните промениха звъна си, станаха по-настойчиви. Спомни си: Месата.

Сърцето му се сви. Не бе мислил, че тя е католичка. Майка му беше от англиканската църква, ходеше два пъти в неделята, баща му също, „ние също, както и всяко видно семейство в Хонконг.

Католичка?

Няма значение, за мен… за мен няма. Трябва да я притежавам — рече си той. — Трябва.“