Обречена на ранен гроб [bg]

Викове за тревога дойдоха от четиримата охранители, но бях зверски доволна да видя колко бързо бяха прекъснати. Боунс свали двама, единия от разстояние, хвърляйки сребро в гърдите му, а другия от по-близо, усуквайки същия метал през сърцето на охранителя. Спейд и Родни свършиха бързо е техните двама охранители, след което тримата мъже влязоха в къщата от различни ъгли.

Още викове идваха от къщата. Пропълзях бързо, стоейки ниско, но в полезрението на къщата. Изстрелите изреваха в ужасяващо стакато, както звучаха автоматични оръжия. Женски глас се извиси в яростен, отчетлив крясък. Канел. Припомняйки си как рита майка ми, докато я държи на каишка, ме караше да я искам мъртва почти колкото и Грегор.

Стигнах до набелязаната миля, когато Фабиан бързо дойде при мен, размахвайки призрачните си ръце.

— Грегор се върна! — възкликна той.

О, по дяволите.

— Върви да кажеш на Боунс — казах, изваждайки детонатора от колана си. Погледнах небето е нарастващо отчаяние. Определено бе твърде близо до изгрева, за да рискувам да се включа в битката, но все още можех да натисна няколко копчета. Толкова можех да направя, за да помогна.

Фабиан изчезна през структурата на къщата, без да си прави труда да използва един от счупените предни прозорци като вход. Чаках, броейки секундите в яростно напрежение докато той излезе, навъртайки се около покрива. Изглеждаше сякаш ми сочи към лявата ми страна, откъдето идваше звук от свирещи гуми. Проклетият Грегор беше умен кръвопиец. Нямаше да шофира до къщата и да осигури по-лесна мишена. Не, идваше през дърветата и храстите, за да си направи собствена засада вместо това.

Махнах на Фабиан внимателно да стои долу и призракът се сниши, сякаш потъна в земята. Мигове по-късно той изникна точно пред мен, стряскайки ме как внезапно беше на сантиметри от лицето ми.

— Кажи ми къде са — прошепнах.

Фабиан изчезна под земята отново. Чаках, следващите секунди сякаш пиляха нервите ми. Тогава призрачната глава на Фабиан надзърна от земята като неясна катерица.

— Заобикалят. — Гласът му беше толкова тих, че едва можех да го чуя. — Те следват този път, но са малко по-далеч от теб.

Усмихнах се мрачно. Това щеше да ги отведе точно до експлозива, вързано за дърветата. Хайде, Грегор. Покажи ми къде си.

Желанието ми се изпълни, когато чух предпазливи звуци от движение в шубрака на не повече от петдесет ярда от мен. Чаках, броейки разстоянието. Двайсет ярда. Десет. Почти там. Почти… Взривих зарядите, точно когато Грегор и охранителите му минаваха най-близо до най-екипираните дървета. Експлозиите избухнаха една след друга, разпръсквайки Грегор и останалите, смутени от това какво следва да избухне. То също беше моят силен сигнал до Боунс, че трябваше да излизат, сега, без значение дали е майка ми или без нея. С дузината охранители, които бяха с Грегор, би било съмнително дали ще успеем да се измъкнем живи. Не можехме да си позволим да чакаме повече.