Третата тайна [bg]

— Приемам това като благопожелание.

— И наистина е такова.

Скоро ритуалът приключи и Валендреа се изправи.

— Благодаря на всички — каза той. — Уверявам ви, че ще отдам всичките си сили за благото на църквата майка. А сега е време да се покажа на света.

Прекоси залата по централната пътека и напусна капелата. Насочи се към базиликата, преминавайки последователно през Залата на кралете и Залата на дуковете. Хареса този маршрут главно защото от двете му страни се редуваха красиви платна, които подчертаваха върховенството на папската власт. Влезе в централната лоджия.

Час след избора слуховете бяха в своя апогей. Никой от събралите се тук не разполагаше със сигурна информация за развоя на събитията в Сикстинската капела. Засега той щеше да ги остави в неведение, защото неведението е много добро оръжие, особено когато го държеше в собствените си ръце. Беше сигурен, че изборът на името му ще даде повод за много спекулации. Подобно нещо не бяха дръзнали да направят дори папите войни, нито пък ловките дипломати на Светия престол, които бяха контролирали този процес в продължение на повече от сто години.

Спря на няколко крачки от нишата, от която се излизаше на балкона. Ритуалът изискваше там пръв да се покаже доайенът на кардиналите — в случая това беше пазителят на папските архиви, следван от папата, председателя на светата колегия и кардинал-шамбелана.

Пристъпи към кардинала архивар, който се беше изправил до стената.

— Казах ти, че ще бъда търпелив, твое преосвещенство — прошепна той. — Дойде време да изпълниш последния си дълг.

Очите на възрастния мъж останаха безизразни. Вероятно отдавна се беше примирил със съдбата си. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе на балкона. Петстотин хиляди гърла приветстваха появата му. Кардиналът пристъпи към монтирания на парапета микрофон и обяви:

— Annuntio vobis gauduium magnum.

Според канона това изявление задължително се правеше на латински, но Валендреа знаеше превода наизуст.

Имаме папа.

Тълпата изригна. От мястото си не можеше да види лицата на хората, но присъствието им беше осезаемо. Кардиналът изчака стихването на овациите и обяви:

— Cardinalem Sanctae Romanae Ecclesiae… Valendrea.

Името потъна в бурни аплодисменти. Най-после тронът на свети Петър се връщаше на италианец.

— Viva, viva!

Архиварят хвърли кос поглед през рамото си. Беше ясно, че не харесва това, което му предстоеше да изрече. После отново се приближи до микрофона и обяви:

— Qui Sibi Imposuit Nomen…

Площадът повтаряше думите с многократно ехо. Избраното име е…

— Petrus II.

Ехото отскочи от огромния площад, сякаш статуите върху колонадата започнаха да се питат дали са разбрали правилно. Изминаха няколко мига, през които хората осъзнаваха чутото. После избухнаха оглушителни овации.