Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Добре — многозначително кимна Шейсон и се зае да превързва ръката му. — Раната е от нож. Вероятно болезнена, но като хирург имате невероятен късмет.
— Да, знам…
В шест без десет Озбърн излезе от метрото и тръгна по булевард Монпарнас. До „Ла купол“ имаше само три пресечки. Това му оставяше повече от час свободно време. Време да установи, или поне да се опита да установи дали полицията не подготвя клопка. Той спря в една телефонна кабина, свърза се с хотел „Старият Париж“ и разбра, че Маквей е получил съобщението.
— Merci.
Озбърн остави слушалката, отвори вратата и излезе на тротоара. Свечеряваше се и улицата гъмжеше от хора, бързащи да се приберат след работа. Малко по-нататък край отсрещния тротоар беше „Ла купол“. Отляво имаше малко кафене с широка витрина, през която да наблюдава какво става по другия тротоар.
Озбърн влезе, избра стратегическо място до витрината и си поръча чаша бяло вино.
Наистина имаше късмет. Както бе очаквал, рентгеновата снимка потвърждаваше, че раната не е сериозна, а Шейсон, макар да беше само уролог, категорично го увери, че всичко ще мине без трайни последствия. Благодарен за помощта и разбирането, Озбърн опита да му плати, но Шейсон не пожела и да чуе.
— Mon ami — невъзмутимо заяви той, — ако някой ден ме подгони полицията в Лос Анджелис, ще знам, че имам приятел, който да ме излекува. Без да разпитва и без да записва в книгата за пациенти. Нали?
Шейсон го бе приел по спешност и бе обработил раната, като знаеше през цялото време, че Озбърн е търсен от полицията и с тази намеса рискува кариерата си. Но не бе казал нищо. Накрая се прегърнаха, Шейсон разцелува пациента си с чисто френска сърдечност и му пожела успех. Изрази съжаление, че не може да стори нещо повече за един приятел и колега, с когото са делили масата в Женева.
Внезапно Озбърн рязко остави чашата и се надигна. Отсреща бе спряла полицейска кола. Двама униформени полицаи изскочиха отвътре и нахълтаха в „Ла купол“. След малко изведоха елегантен мъж с белезници на ръцете. Очевидно пиян, човекът шумно протестираше. Минувачите спираха да гледат как полицаите го вкарват в колата. Единият се настани до него на задната седалка, другият мина зад волана. Синята лампа се завъртя и колата потегли с вой на сирена.
Така можеше да стане. Съвсем бързо.
Озбърн отпи глътка вино и погледна часовника. Беше 18:15.
68.
В 18:50 таксито на Маквей още пъплеше сред гъмжилото от коли. Но все пак предпочиташе това, отколкото да си проправя път с опела по задръстените парижки улици.
Като разгърна оръфания си бележник, той огледа записките за днес — 10 октомври, понеделник. Най-вече последната: Озбърн — „Ла купол“, бул. Монпарнас, 19 ч. Малко по-горе бяха надраскани бележки от разговора с Бара. Представителят на „Пирели“ бил разгледал гипсовия отпечатък от следата в крайбрежния парк. Според него такава шарка се срещала само върху гумите, произвеждани за един търговец на едро, с когото поддържали периодични контакти и който снабдявал салоните за нови автомобили. В момента подобни гуми имали двеста нови автомобила модел форд сиера, осемдесет и седем от тях продадени през последните шест седмици. Списъкът на купувачите щял да бъде готов във вторник сутринта. Парченцето от огледало, намерено след престрелката, вече било минало през лабораторията. То също било от форд, но нямало начин да се определи моделът. Пътните полицаи и пазачите във всички паркинги били предупредени да съобщават за всички фордове със счупено външно огледало.
На страницата за 10 октомври имаше още една бележка — данни от лабораторното изследване на клечката за зъби, която бе открил между боровите иглички. Човекът, който бе държал в уста клечката, спадаше към онези шейсет процента от населението, чиято кръвна група може да се определи и по други телесни течности — урина, сперма или слюнка. Кръвната група на горския скитник съвпадаше с тази от кървавите петна върху кухненския под на Вера Монере. Група О.
Таксито спря пред „Ла купол“ точно в седем и седем минути. Маквей плати на шофьора, излезе и тръгна към входа.
Голямата зала в дъното все още се подготвяше за вечерния наплив и имаше само няколко заети маси. Но остъклената тераса откъм улицата беше претъпкана и шумна.
Маквей спря на прага и се огледа. След малко се провря между група бизнесмени, намери свободна маса край стената и седна. Изглеждаше точно така, както желаеше — напълно сам.
Пипалата на Организацията се простираха далеч извън кръга на нейните членове. Както често правят подобни групировки, тя наемаше хора, които нямаха ни най-малка представа за кого работят.