Танцьорът
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Найденов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцьорът». Краткое содержание книги:
Беше тъмно. Като нощ… Всичките звезди на вечерта.
Надуши остър мирис на химически вещества. „От бомбата е“, досети се тя. В коридора нямаше никого. В дъното обаче й се видя, че нещо помръдна. Някаква сянка откъм стълбището. Напрегна очи, но то не се повтори.
Стаята на Брит Хейл беше на два-три метра от нейната. Ужасно й се искаше да си поговори с него, но не и в този й вид — бледа, с треперещи ръце. От очите й напираха сълзи от страх… Божичко, по-лесно й беше да се измъкне от принудително пикиране, отколкото да погледне още веднъж в онзи коридор.
Бавно се върна в стаята си.
Това не бяха ли нечии стъпки?
Затвори вратата и си легна.
Сега вече съвсем ясно ги чу.
— Команден режим — разпореди се Линкълн Райм. Прозорчето услужливо се изписа на екрана.
Някъде отдалече до него долетя звука на виеща сирена.
Точно тогава Райм осъзна грешката си.
Пожарните коли…
Не! За това не бях се сетил.
Но Танцьорът беше. Естествено! Свил си е униформа на пожарникар или лекар и в момента спокойно си влизаше в охраняваната къща!
— О, не — измърмори той. — Не! Как може толкова да съм изключил?
Компютърът, който беше „чул“ последната му дума, побърза да изключи всички периферни устройства и скри диалоговия си прозорец.
— Не! — кресна Райм. — Не!
Но системата не можа да разчлени отчаяния му крясък и след секунда на екрана си изписа съобщение: „Наистина ли искате да изключите компютъра си?“
— Не — прошепна отчаяно той.
После всичко потъна в мълчание, но системата не се изключи. Вместо това се изписа надпис: „Сега какво искате да направите?“
— Том! — изкрещя отново Райм. — Който и да е… обадете се, Мел?
Вратата обаче си остана затворена; никой не го беше чул от долния етаж.
Левият му безименен пръст драматично затрепери. По едно време му бяха донесли една друга кутийка, чрез която посредством единствения си жив пръст той можеше да набира телефонни номера. Сега вече компютърът замени всичко това и Райм се сети, че може да използва програмата за комуникация, за да набере номера на охраняваната къща и да ги предупреди, че Танцьорът е на път към тях, преоблечен като пожарникар или служител на някаква аварийна група.
— Команден режим — изговори в микрофона. Едва успяваше да се владее.
„Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“ „Къде ли беше Танцьорът в този момент? Дали вече се беше вмъкнал вътре? Може би сега тъкмо се канеше да натисне спусъка и да застреля Пърси или Брит Хейл. Или Амелия Сакс?“
— Том! Мел! „Не разбрах…“
„Защо не го обмислих като хората?“
— Команден режим — повтори той, останал без дъх, докато се опитваше да овладее паниката си.
Най-после прозорецът на командният режим изскочи на екрана. Стрелкичката на курсора лежеше в горния край на екрана. Цял континент я делеше от долния ръб на монитора, където се намираше иконката на комуникационната програма.
— Курсорът надолу — задъхваше се той. Нищо не стана.
— Курсорът надолу — викна по-силно той.
Вместо това отнякъде изскочи съобщение: „Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“
— О, по дяволите! „Не разбрах…“
По-меко, като се насилваше да говори с нормален глас, той каза:
— Курсорът надолу.
Светещата стрелка тръгна бавно да пътешества към долния край на екрана.
Все още имаме време, каза си той. Пък и нали все пак тези в къщата бяха въоръжени, а не беззащитни.
— Курсорът наляво — отново изплю той. „Не разбрах…“
— О, хайде де, стига се прави на света вода ненапита! „Не разбрах…“
— Курсорът нагоре… наляво.
Стрелката се движеше из екрана като охлюв. Най-после достигна иконката.
Спокойно, спокойно…
— Курсорът, спри. Двойно кликване.
Веднага на екрана се появи изображение на телефон с бутони.
Райм си представи как Танцьорът без лице пристъпва зад Пърси с нож или гарота.
Доколкото успя овладя гласа си и нареди на системата да му отвори прозореца с честотите.
Успя.
— Четири — каза Райм, като се стараеше да произнася думите ужасно внимателно и отчетливо.
Четворката се появи на мястото си. После:
— Осем.
В следващата кутийка се появи буквата А. Мили боже!
— Изтрий я! „Не разбрах…“ Не, не!
Стори му се, че чува стъпки.
— Ехо? — викна. — Има ли някой? Том? Мел? Никакъв отговор, освен че компютърът, неговият приятел, отново изписа съобщение, че не го е разбрал.
— Осем — бавно каза той. Цифрата се появи. След това:
— Три — този път никакви проблеми.
— Цяло.
Думичката „цяло“ изникна на екрана. По дяволите!
— Трий наляво! — после — Десетична запетая. Добре.
— Четири.