Френската вълчица
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Френската вълчица». Краткое содержание книги:
Седнал на стола си, който приличаше на трон, понеже беше единствен, кралят чакаше в дъното на огромната зала, опрял чело на ръката си, със смъкнати рамене, между колоните, които поддържаха готическите сводове, напомнящи катедрала. Тук всичко имаше нечовешки измерения. Бледата януарска светлина, която струеше от високите тесни прозорци, беше едва ли не здрачна.
Навел глава, ланкастърският граф стоеше прав до братовчед си заедно с тримата служители, които дори не бяха взети измежду личната прислуга на суверена. Червените зидове, червените колони, червените сводове образуваха около малката група трагичния декор на края на едно величие.
Когато зад отворената двукрила врата се появиха и после тръгнаха към него короната и скиптърът, които пак така му бяха поднесени двадесет години преди това под сводовете на Уестминстър, Едуард се изправи на стола си и брадичката му леко затрепера. Той вдигна очи към братовчед си Ланкастър, сякаш за да потърси опора, и Кривата шия извърна поглед, защото не можеше да издържи безмълвната му молба.
После Орлитън застана пред владетеля: всяко негово появяване от няколко седмици насам означаваше за Едуард изземване на част от властта му. Кралят погледна другите епископи и главния шамбелан. Той се насили да си придаде известно достойнство и попита:
— Какво имате да ми кажете, милорди?
Но гласът му едва си проправи път през побледнелите му устни.
Уинчестърският епископ прочете посланието, с което парламентът настойчиво искаше от суверена да се откаже от трона, както и от клетвата за вярност на васалите си, да се съгласи с избора на своя син и да предаде на пратениците ритуалните символи на кралската власт.
Когато уинчестърският епископ млъкна, Едуард остана дълго безмълвен. Цялото му внимание като че ли беше съсредоточено върху короната. Той страдаше и болката му бе така видимо физическа, така дълбоко отпечатана върху лицето му, че беше съмнително дали в момента мисли. Обаче каза:
— Короната е във вашите ръце, милорди, и самият аз съм на ваше разположение. Постъпете, както намерите за добре, само че не със съгласието ми.
Тогава Адам Орлитън пристъпи към него и заяви:
— Сир Едуард, английският народ не ви иска вече за крал и неговият парламент ни изпраща, за да ви кажем това. Парламентът обаче приема за крал вашия син, аквитанския херцог, когото аз му представих. А вашият син не желае да приеме короната освен с ваше съгласие. Ако упорствувате в отказа си, народът ще бъде свободен в избора си и може да се спре на друг суверен измежду първите барони, който му е най-угоден, и той може да се окаже не от вашата династия. Вие много разстроихте държавата. След толкова вредни дела това е единственото, с което можете да въдворите мир в нея.
Погледът на Едуард отново се насочи към Ланкастър. Въпреки обзелото го неразположение кралят много добре разбра предупреждението, което се съдържаше в думите на епископа. Ако не се съгласи да абдикира, парламентът, изправен пред необходимостта да намери крал, непременно щеше да избере водача на въстанието Роджър Мортимър, който владееше вече сърцето на кралицата. Лицето на краля придоби обезпокоителен восъчен цвят. Брадичката му продължаваше да трепери. Ноздрите му се свиха.
— Думите на монсеньор Орлитън са правилни — обади се Кривата шия — и вие трябва да се откажете от трона, братовчеде, за да въдворите мир в Англия и за да продължите властта на Плантагенетите.
Тогава Едуард, явно неспособен да изрече нито дума, направи знак да доближат короната и наведе глава, сякаш искаше да го увенчаят за последен път с нея.
Епископите се спогледаха, чудейки се как да постъпят, какъв жест да извършат, тъй като тази непредвидена церемония беше без прецедент в кралските ритуали. Но главата на краля продължаваше да се снижава постепенно към коленете му.
— Той умира! — извика внезапно архидяконът Чандъс, който носеше възглавничката с емблемите.
Кривата шия и Орлитън се спуснаха, за да задържат припадналия Едуард точно когато главата му щеше да се удари о плочите.
Поставиха го на стола му, удариха го по бузите, изтичаха да донесат оцет. Най-сетне той пое дълбоко дъх, отвори очи и се огледа. После изведнъж избухна в ридания. Тайнствената сила, влята у кралете чрез помазването и магията на коронацията, за да служи понякога на гибелни начинания, се бе оттеглила от него. Беше сякаш освободен от кралското си величие.
През хълцанията му чуха думите:
— Зная, милорди, зная, че по собствена вина изпаднах до това толкова жалко положение и съм длъжен да го понеса с примирение. Но не мога да не изпитвам горчиво съжаление за ненавистта на своя народ, когото съвсем не мразех. Нанесох ви оскърбления, управлявах лошо. Вие сте добри, милорди, вие сте много добри, щом оставате предани на сина ми, щом не сте престанали да го обичате и го искате за крал. Затова аз искам да ви задоволя. Отказвам се пред вас от всичките си права над кралството. Освобождавам васалите си от клетвата, която са положили пред мен и им искам прошка. Прибли жете се…