Чудовищна команда

Иззад офицерите мъжът с цигарата й намигна. Униформата му беше много старомодна — древен шлем, нагръдник, малко ръждясала ризница и големи ботуши. Носеше я сякаш е навлякъл работните си дрехи. За разлика от ширитите и блясъка на останалите, единственото послание на неговите дрехи беше, че не възнамерява да пострада. Поли не забеляза никакви отличителни знаци освен малка значка, окачена на нагръдника.

— Ако ме извините за малко — каза Блауз, — бих искал да се консултирам с момчетата си.

— Момчета? — възкликна Ръждьо. — Та това са шепа жени, човече!

— Но в този момент, сър — хладно отвърна лейтенантът, — не бих ги разменил за които и да е шестима мъжаги. Бихте ли изчакали навън, господа?

В дъното на групата зле облеченият тип избухна в тих смях. Чувството му за хумор обаче не бе споделено от останалите.

— Невъзможно е дори да помислите да отхвърлите това предложение! — втрещи се лорд Ръждьо.

— Въпреки това, сър, ще отделим няколко минути. Смятам, че дамите биха предпочели известно уединение. Една от тях очаква бебе.

— Какво, тук? — като един, групата се дръпна назад.

— Има още време, струва ми се. Но ако бихте изчакали отвън…

Когато офицерите се оттеглиха в мъжката сигурност на коридора, лейтенантът се обърна към отряда:

— Е, момчета? Трябва да кажа, че това е много привлекателна оферта за вас.

— Не и за нас — възрази Тонкър. Лофти кимна.

— Нито за мен — каза Шафти.

— Защо не? — удиви се Блауз. — Ще намериш съпруга си!

— Може да се окаже малко трудничко — смутолеви тя. — Както и да е, какво ще правим с нашествието?

— Няма да ме изпратят вкъщи като колет — заяде се Игорина. — А този във всеки случай имаше противна костна структура.

— Е, редник Гуум не може да се включи в момента — въздъхна Блауз, — така че оставаш ти, Поли.

— Защо го правят? — възкликна тя. — Защо искат да им се махнем от пътя? Защо просто не ни оставиха заключени? Тук трябва да е пълно с килии!

— А, може би съзнават слабостите на вашия пол! — Пържейки се под погледите им, Блауз добави бързо: — Не говорех за себе си.

— Можеха просто да ни убият — каза Тонкър. — Ами да, можеха — повтори тя. — Защо не? Кой го е грижа? Не мисля, че се броим за военнопленници.

— Но не ни убиха — изтъкна Поли. — Дори не ни заплашват. Държат се много внимателно. Според мен се страхуват от нас.

— О, да, бе! — усмихна се Тонкър. — Да не си мислят, че ще ги преследваме и ще им лепнем по една голяма лигава целувка?

— Добре, значи разбрахме се, че няма да приемаме — обобщи Блауз. — Дяволите да ги… о, извинявам се…

— Всички знаем тия ругатни, сър — сви рамене Поли. — Предлагам да проверим колко точно ги плашим, сър.