Свирепия II (Червената клетка)
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: rogue warrior #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свирепия II (Червената клетка)». Краткое содержание книги:
След една година в затвора създателят на най-елитната антитерористична бойна част „Тюлен-6“ отново е в играта. Този път като консултант в частна охранителна фирма. Задачата е същата — да се прави на терорист, за да напипа слабите места в охраната. Първа цел: летище „Нарита“ в Токио. Но нещата бързо загрубяват. Още втората нощ резултатът е четири на нула трупа за Марчинко. Той е напипал таен канал за прекарване на секретна електроника към Пхенян. Северна Корея е на път да създаде атомните си бомби, а някои дебелогъзи копелета с тлъсти портфейли във Вашингтон и Токио я прикриват.
… Тъкмо работа за Свирепия, нали?
А всъщност се надявах вече да съм кацнал на летище „Дълес“, когато Пинки види писмото ми.
През това време започнах да си играя на Шерлок Холмс. Взех от офиса на Майк телефонен указател на Лос Анджелис. Открих „Мацуко Машин“ в указателя за западната част на града. Намираше се на уж дискретния „Булевард на звездите“ в Сенчъри сити. След това проверих всички обичайни подозрителни личности.
Фирмата на Бранигън Бренекето „Сентюриънс Интернешънъл“ имаше кантора в същата сграда, в която се помещаваше и „Мацуко“. Я, какво съвпадение.
И знаете ли? „Джоунс-Хамилтън“, производителят на детонаторите, които открих в „Нарита“, имаше офис в същата тази сграда. Хей, ама що за съвпадение наистина.
Грант Грифит също имаше офис там. Набрах номера, който стоеше срещу името му.
— Тук е телефонът на мистър Грифит.
Време беше да изиграя сценката с грешния номер.
— О… извинете. Мислех, че се обаждам на „Джоунс-Хамилтън“.
— Да, на тях се обаждате. Мистър Грифит просто има офис тук.
Майчице.
— Тук ли е той?
— Не, сър, но какво да му предам?
— Благодаря. Ще го потърся във Вашингтон.
След това позвъних на „Сентюриънс Интернешънъл“.
— Бихте ли ме свързали с мистър Бранигън?
— Той е на конференция. За кого да предам?
— Снърд. Хърман Снърд. От Петалума. Във връзка със застраховката на мистър Бранигън. Ще го потърся у тях. Няма нужда да му предавате нищо.
Затворих телефона. Седнахме с Майк от двете страни на бюрото му и обсъдихме всичко. Струваше ми се, че трябва да избирам от две неща: да се върна във Вашингтон и да се заема с Пинки — да му покажа веществените си доказателства и да видя какво ще направи — или да остана тук и да се захвана с проблема — откраднатите ядрени бойни глави, детонатори и системи за насочване. И в двата случая щях да имам проблеми.
При положение, че се върна във Вашингтон, щях да се окажа в много неблагоприятна позиция. Ако Пинки се окажеше омърсен, част от всичко това можеше да ме затрие по много начини, защото действах в неговата оперативна зона — Пентагона, — където той имаше много повече познати от мен.
От друга страна, ако останех в Лос Анджелис и се впуснех да разглеждам офиса на „Джоунс-Хамилтън“, за да събирам информация, която да затрие Грант Грифит, трябваше да вляза с взлом в цивилна сграда, за което военният закон предвиждаше военен съд. А дори и да проникна там с взлом, щях да извърша нарушение и по цивилните закони. А нямаше никаква гаранция, че ще открия нещо.
Но пък, от трета страна, ако имаше някакво реално доказателство за това, че Грифит е свързан с „Мацуко“ или с операцията по контрабандното изнасяне на оръжие, то вероятно можеше да бъде намерено в неговия кабинет или този на Бренекето. А и си знаех, че каквото и да сторя, съм загубен. Пинки щеше да се погрижи за това. Ето защо реших да предприема това, което ми се удава най-добре, когато съм изправен пред тактическа дилема — щях да нападна.
Най-важното беше да се намери разузнавателна информация. А до нея можеш да се добереш с разузнаване. Тази задача дадох на Чери, Пачия крак и Пик. Те отидоха с колата до Сенчъри сити, паркираха я и се разходиха из фоайето и отбелязаха местоположението на сервизните и обикновените асансьори, аварийните изходи, пожарните стълби и портиерната. Качиха се на покрива и откриха въжена платформа за измиване на прозорците отвън, която при необходимост можеше да се използва за аварийно измъкване. Изпратих Гадния в отделна кола с един преносим скенер, за да засече всички ултрависокочестотни излъчвания, характерни за електрическите цифрови ключалки. Така щяхме да успеем да влезем, без да се налага да използваме издайническия графитен прах. След като разбереше на каква честота работят ключалките им, щяхме да използваме радиопредавател „Моторола МХ-360“, за да засечем цифровата честота и да разберем кода.
Малката бира трябваше да намери място за антиснайперист в някоя съседна сграда за всеки случай, ако нещата се объркат. Не разполагахме със снайпер „50-БМГ Макмилтън“, какъвто бих искал, но Малката бира можеше да убива от 500 метра разстояние със своята пушка ХК-93 и телескоп с дванадесеткратно увеличение. А Док Трембли просто по една случайност ни беше изпратил четири пушки ХК, един оптически мерник и няколко пушки калибър 233 с ръчно зареждане и снайперска точност до 550 метра. Пратих Бирата до Ловния клуб в Бевърли Хилс, за да простреля пушката. Накрая ние с Майк, облечени в костюми, щяхме да се разходим из кабинетите на „Джоунс-Хамилтън“.